4 август 2002 г.

“История славяноболгарская” – реализация на пермаменнтното литературно развитие

сп.Проглас, кн.4. 1995.

В литературознанието проблемът за литературната традиция се разглежда като пренос-трансформация на естетически и философски стойности и перманентна интерференция на отделни компоненти от историческата поетика.
Интересно е обаче, че това преосмисляне, този перманентен преход изключва от веригата на литературната ни история старата българска литература.Фолклорът насилствено е нарочен за родилна люлка на българската литература.Още Кр.Куюмджиев в “Бележки върху антологията “Старобългарски страници”пише:”Културата на нашето Възраждане не произтича естествено от древната култура, макар и като нейно отрицание и реакция на средновековния мироглед... Нашата възрожденска мисъл започва от нищо.”1 В по-ново време Н.Георгиев в своите “Тезиси”2 продължава тази хипотеза, като изключва фактора средновековна литературна традиция.

Настоящата интерпретация на Паисиевата “История” цели да докаже, че историческта поетика през различните епохи осъществява своето движение по законите на спираловидния път и в основата на тази спирала лежи средновековната българска литература.

Архитектониката на творбата дълго време е гордиев възел за литературознанито. Обясняват фрагментарността и  с усилието на Паисий да постигне равновесие между политическта и културна история на българите (Р.Пикио), със съчетаването на познвателна и патриотично-публицистична задача (П.Динеков) и т.н. Нещата са по-лесни за разбиране, ако се смени гледната точка за интерпретация.

Произведенията на средновековната литература са моделирани по теоцентричната формула. Бог е семантичния център, изнесен извън контекста на творбата, а около него се подреждат останалите фрагменти.. Композицията изглежда мозаечна, но всъщност е центрична. Паисий използва шлифофаната поетическа форма. Но в “Историята” семантичният център не е Бог, а идеята за свободата на България, трансформирана в субстанция още в началото на първа глава.
“Историческо събрание за българския народ” е конкретно доказателство за перманентния пренос – трансформация на философски и естетически стойности чрез “История славянобългарская”. Монахът (традицията за книжовник) Паисий експлицира историята за Ной от библейския корпус, трансформира я в субстанция и върху нея изгражда художествения образ на българския народ. В резултат от творческото префункционализиране на библейския генотип Паисий имплицира идеята за божествения произход на българското племе в помощ на субстанциалната си цел – издигане на националното самосъзнание на българите. Внушението е толкова силно, чепридобива онтологично звучене.
Често явление в средновековните литератури е числовата композиция. Естетическата традиция на античния свят (Питагорейската школа), проникнала в средновековната келтера на Европа, сакрализира числото три инеговите кратни. (трите ипостази на Бога – Отец, Син, Светия Дух). Не твърдя, че Паисий съзнателно прилага троичната числова композиция, но във І, VІ и ІХ глава е съсредоточен фактологическият историографски материал:
§ “Историческо събрание ...”, 
§ “...имената на българските крале”,
§ “...имената на българските светци”.
Този историографски материал е съобразен със средновековните християнски ценности: божествения произход на племето, неговите светски и духовни водачи
Промяната на гледната точка е основен белег на преход от средновековие към нова литература. Средновековната литература звучи монофонично. Сблъсъкът на гледни точки е възможен, само когато авторът полемизира с еретици или представители на други религии. Но това не е равностойно съпоставяне на гледни точки, а безусловно налагане на ортодоксалната над чуждата.”3
Паисий използва същата структурна схема:
§ защитавайки  “истинската вяра”-българският род и език
§ Паисий спори с “еретиците” – “неразумни и юроде”
§ И безусловно налага своята гледна точка, станала лозунг на Българското възраждане: “Българино, знай своя род и език!”
Ново съдържание в стара форма.
На фабулно-сюжетно ниво образът на героя се разкрива чрез движението, което се извършва във времето и пространството (закон за подвижната неизменчивост на героя4 ). Времепространството на “Историята” е цялостно, емпирично, конкретно зено. Моноциклите на векторното време са конкретизирани в миналото, настоящето и бъдещето на българите. Пространството е топографски ограничено: Бългрия е там, където живеят българи.
За разлика от историографската и агиографска проза на старата ни литература Паисий не следва художествения хронотоп. Хронологичният принцип на излагане на събитията е заменен с “акценти и повторения, прекъсвания” (Ив. Радев). Но въпреки това фабулата на”Историята”  е редуциран макромодел на средновековното житие:
1.    “Полза от историята” – “един общ казус, целящ да тласне мисълта на читателите по забравените пътища на родното минало.5 ; т.е. увод, обясняващ необходимостта да се напише  житие на този светец
2. "Историческо събрание за българския народ” – Паисиевата интерпретация на библейския разказ за Ной, подсъзнателно може би, повтаря фабулно-сюжетната формула на фабулната експозиция. И днес трудно бихме открили по-славно родно място и по-благочестиви и велики родители за българското племе от Ной и неговото семейство.
3. Историографската част – и в житието, и в “историята” третият композиционен дял е централен не само по разположение, но и по обем ( 50 от общо 74 стр в “Историята”). Това е политическата история на България до падането и под властта на турците. Както от житието на Кирил не научаваме кога, къде,  как и коя азбука е  сътворил светецът, така и от Паисий не разбираме кога точно е създадена българската държава. В житието този епизод се  третира като реализация на библейската постновка, вложена в устата на императора: “Ако ти поискаш това, може да ти го даде Бог!” Паисий набляга на божествения произход на българскот племе, което налично налага старобългарскта формула:”щом е от Бога, значи е истинско, има бъдеще! (Черноризец Храбър в “О писменехъ” използва същият християнски канон, за за защити азбуката)
4.          Шеста и седма глава съхраняват културната история на България. След смъртта на българската държава чудото на спомена  (мощите) се пази и живее в образите на християнските светци и българските книги.
5.          Послеслов – “Прибавих и завърших казаните  неща в тая историйца...” Това е заключителната похвала в чест на българския род, за слава и похвала на Христос.
Но в рамките на житийната фабула не се побира “Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят”, което всъщност осигурява въздействената сила на “Историята”и прокарва пътя й към бъдещето. Лично Паисиево – пише Н.Драгова6, - никъде непрочетено, невидяно, неформулирано, е това предисловие, превърнало историята в Програма на Българското възраждане, оказало огромно въздействие върху поколения български възрожденци и накарало мъдрия историк на Митрополията в Сремски Карловци – Дмитрий Руварац (един от първите биографи на Йован Раич, смятан за учител на Паисий), да възкликне: “Де да имахме и ние тоя късмет, в такъв смисъл и в това направление да беше ни написал нашият Раич история за своя сръбски народ вместо тези четири големи тома негова история. Или поне от своята голяма история да беше извлякъл кратичка, на сръбски език, в оня смисъл и дух, в който Паисий е написал своята”
Основоположникът на неофройдизма Е.Фром пише: “Ренесансовият хуманизъм следва традициите на късното средновековие и в началния си период достига най-високо развитие на религиозния дух след средните векове.”7
Появила се в началото на Българското възраждане, когато търсещият себе си възрожденски хуманизъм в литературата се крепи здраво на християнските нравствени принципи, “История славяноболгарская” е плод на сложен и мъчителен процес, реализиращ се като перманентно преосмисляне на традицията. Опитът да се анализират някои семантични пластове на историята от гледна точка на историческата поетика е още един от възможните начини за интерпретация на творбата.

БЕЛЕЖКИ

1. Кр.Куюмджиев. Бележки върху антологията “Старобългарски старници”.-Лит.Мисъл,1969,№2,с.75.
2. Н. Георгиев, Тезиси по историята на новата българска литература.-Лит.история, 1987,№16,с.12.
3.    Кр. Станчев.Поетика на старата българска литература.С.,1982,с.64-66.
4.     Пак там.с.92.
5.      Ив.Радев.Българска възрожденска литература.В.Т.,1988,103.
6.      Н.Драгова. Книга за Паисий. С., 1972.
7.     Э.Фром.Иметь или быть?”М.,1990

Галина Р. Лечева,

гр. Силистра
Публикуване на коментар