25 май 2008 г.

Човек се подмладява, когато душата му е свободна



         Изкуството и литературата
са се развивали и процъфтявали независимо от философията,
тъкмо чрез свободната и неограничена дейност  на природните сили.”
Гьоте

Повод за написването на този текст е  домашната работа на една  осмокласничка и прецизно-перфектната статия на Валери Стефанов “Крадците на прасковата2
 Домашното ме накара да препрочета повестта на Емилиян Станев. Тя отново докосна потайните дебри на душата ми. “Сенсуално” осъзнах защо това е “най-превежданата творба, не само на Ем.Станев, но и изобщо на съвременната българска литература в чужбина”3. Психоаналитичният поглед на В.Стефанов, мотивиран от много знание за света и човека, ме накара да треперя от необясними срам и страх, че съм жена. Написаното от Кр.Куюмджиев, че ”това е един химн на възхвала на човека,  любовта, на великата земна животворяща сила4, че повестта прилича на “писмо, изпратено в бутилка по морските течения към други времена и други хора5, възвърна благото спокойствие на душата ми.
Неактуалността на “Крадецът на праскови” спрямо времето, през което е писана (1948), се обяснява с думите на автора си.  В статията си “Работа над образа и словото  Станев пише, че, за да се напише нещо, то трябва да се обича... Тоя, който умее да изпитва чувствата и усещанията на своя герой, не само че ще го познава, но не може и да не го обича 6 .  
Обичащ героите си и затова не винаги способен да примири взаимно отричащите се начала в творческите си търсения Ем. Станев е воден от любопитството да разбере човека в неговата многостранност, като място, където се срещат редът и стихията, разумът и душата, цивилизацията и природата. Като всеки шедьовър на литературата “Крадецът на праскови” разрешава и предполага различни нива на интерпретация, които, “пренаписвайки”  текста в стремежа си да го обяснят, де факто разкриват гледната точка и мнението на интерпретатора по поставения от писателя житейски проблем.
В повестта “Крадецът на праскови” писателят поставя проблема за другостта и за диалога с нея; проблемът за срещата и разминаването на природа и цивилизация7, разказвайки, като приказната Шехеразада, чудото на една любов, когато светът е завладян от разрухата, гибелта и омразата.
Любовта между Иво и Елисавета е главният, запомнящ се образ в повестта.
Сюжетът се разгръща около един класически любовен триъгълник, използвайки “рутинизирала се белетристична топика”8. Семейната  идилия9 на стария полковник и по-младата от него Елисавета, е нарушена от появата на Другия - сърбина Иво.
Троичността на сюжетната схема побира в себе си поредица от приказни сюжети за похитена и освободена от юнака над юнаците девойка. Приказно-митологичното е внушено и чрез повествователния ракурс: в началото на повестта колибата (мястото на действието) е представена през погледа на детето (което вярва в приказки) като “място, което населявах с всички магьосници и герои от приказките10. Самата Елисавета е нарисувана като красиво, приказно привидение: “Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута й…и аз видях очите й – дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга…..и тя ми се стори пак така тайнствено красива…” 11
Познатият комплекс от приказно-митологични сюжети е интерпретиран по начин, който е в разрез с фолклорната нравственост. “В природата няма нравственост”, - твърди Ем. Станев, - и го доказва чрез любовта между Иво и Елисавета. Литературната критика заобикаля тълкуването на пренебрегнатата фолклорна нравственост (съпругата трябва да е вярна на своя съпруг, дори когато е нещастна), превръщайки битово-етичния проблем във философски. Срещата между Мъжа и Жената се тълкува като среща на природата с цивилизацията (Иван Велчев). Елисавета открива стихията на любовта и нарушава реда 12. Иво е образ-символ на тоталния нарушител, прекрачил границите на затвореното спокойно пространство на Дома, за да даде на Жената познание. 13
От този ракурс сюжетната  основа на повестта има и своя библейско-митологична семантика14.
Старозаветните митове за първородния грях и за изгонването на първите хора от Рая са обвързани с Любовта като природно явление чрез образа на плода. Заради изяждането на забранения плод от Дървото за познаване на доброто и злото, първите хора са изгонени от Едемската градина (Битие 3: 11-23). В същото време в хода на сюжетното действие “любовта е мистичният плод, който разцъфтява, узрява в пресъхващата душа на Елисавета.”15  “Самият безсмъртен дух на любовта, който съди и управлява по други закони се усмихва снизходително и казва: … аз мога да коронясам роба и да низвергна царя, защото моята сила е безгранична; в моя власт е да направя един остров на любовта и поезията сред това черно море на отчаянието и мъката; всичко ми се подчинява…, защото аз съм тоя , който дава живот. 16.
Символно – митологичният пласт на повестта трансформира Иво Обретенович в образа на библейската змия, изкусила Ева, носейки й познанието за самата себе си 17, защото познавайки ЛЮБОВТА, Елисавета открива една своя неподозирана същност, вижда един нов свят, разбира истината за себе си: “От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше, като че под сянката на липата душата й бе разделена на две същества…Това друго същество бе разбудило нейната женственост, потискана и незадоволена в течение на много години, подобна на подземна река, излязла на повърхността на земята.”  Плодът узрява и чака да бъде откъснат. Знак за узряването – влюбване  е подмладяването на  Елисавета. Слугинята казва: Човек се подмладява, когато душата му е свободна.” 18.  Човек се чувства истински свободен само когато е влюбен. Затова само влюбените обещават света на своите избраници, без да осъзнават, че не го притежават.
Любовта е Божие благоволение и навярно затова е динамична без да изморява, несигурна, но даряваща уют, пристига, когато най-малко я очакваш. Тази неустановеност и несигурност на любовта като явление в човешкия живот е изразена в повестта чрез кинематографични прийоми.
Двойният повествователен ракурс - историята е предадена през очите на детето, което си спомня и през очите на възрастния учител - пряк свидетел на действието, придава документалност на повествованието.
Ракурсът  се сменя неусетно, във възлови за сюжетното действие епизоди. Това движение на повествованието създава усещане за двойственост у героите. Елисавета предизвиква удивление и страх у детето:”Докато тичах към града разкайвах се, че не съм вярвал в съществуването на този прекрасен и ужасяващ свят.”.19 Тя  учудва и възхищава и Иво още при първата им среща: “…той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея”20, а по-късно:“очите му светнаха и аз видях, че следи движенията й с възхищение” 21.   Самият Иво събужда у Елисавета противоречиви чувства – майчинска загриженост ( тя го нахранва, облича и обува), дълго таена човечност (“Защо да не бъдем по-човечни?”) Тя се чувства като болна, нервна е, защото обича. Щастлива е , защото “Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед…”22
            Чрез сюжета и композицията, през символно-митологичният пласт на повестта любовта е изведена като философски проблем, принуждаващ човека да направи своя екзистенциален избор. Пътуването на Елисавета към себе си е пътуване на Жената към Другите, освобождаване на душата й от оковите на традицията, т.е. от нравствените норми на цивилизацията, сродяването й със “стихиите” на Багряна.23
Образът на Любовта е материализиран чрез едно постоянно връщане към външния вид на героите – различни пози, ракурси и осветление, в които е видяно човешкото тяло като съсъд на любовта.
При всяка нова среща читателят “вижда” любовта през погледа на Елисавета. Първите впечатления са за “млад, мургав  и хубав мъж”. Големите , блестящи очи придават на героя романтичния ореол на избягал каторжник. Откритото му лице има безгрижен, юношески израз.  При втората среща Жената “едва сега забелязва”(!?), че Иво е в друга куртка, че пробитите обувки на краката му са “грижливо увити”, че “изглежда по-строен и по-висок”, че дрехите му стоят добре, макар да има вид на човек, излязъл от битпазарски магазин. В този епизод  “големите” очи на Иво, които я “гледат внимателно” в началото, а след минута – “сериозно, като сърдито момче”, се превръщат в окото на камера, която наднича в душите и на двамата и вижда там различни психологически състояния.  “На другия ден” очите на Иво са вече “две познати очи”, които карат пулса на Елисавета  да се ускорява. На другия ден Жената вече ЗНАЕ, че “той е дошъл да я види, а не да проси храна”. Тя иска да го отпрати, но “щом вижда топлата и радостна светлина на очите му”, губи решителността си. Очите на героя са прозорец към душата му. Елисавета ги вижда “пълни със светлина” и този поглед я плаши, защото това са “влюбени очи”, които я магнетизират и карат “всяка клетка от тялото й да затрепти”.
Освободил душата си, почувствал се свободен, Иво признава любовта си. Думите му падат бавно – като сълзи: “Трябва да ви виждам. Леко понасям всичко, когато мисля за вас. Тия минути ми възвръщат вярата в живота.”24 Тази изповед мотивира и оневинява греха на Елисавета. Един добър български поет е написал:



Не отминавай никое “Обичам те!”,
Прошепнато на глас, с очи, с мълчание,
то идва от далечни разстояния
и от ранена светлина изтича.
не отминавай никое “Обичам те!”,
защото, ако то не те намери
вселената от скръб ще затрепери,
звездите ще помръкнат от обида..



Елисавета не отминава “прошепнатото на глас, с очи, и с мълчание”  “обичам те” на Иво. Би било грях, “ако то не я намери”. Този епизод видимо “развързва възела” от проблеми, поставени в заглавието: крадецът влиза в света на Елисавета, защото е гладен (“Ради бога, госпожо…гладен бях.”), среща приказното привидение и започва  да храни Новия си Голям глад, за да запази ВЯРАТА си в живота
От тоя ден Жената престава да бъде “онази Елисавета”, с “мъчителните пристъпи на съвест”. Тя му се отдава с готовността на влюбена жена, “познала възраждащата магия на любовта.” От очите й изчезва твърдият блясък, тя изглежда като момиче, защото й е леко на сърцето. Тя се подмладява, защото душата й е свободна.
            Финалът на повестта е естествен и правдив. “Хубост като тая – казва народът – не е за този свят.” Ем. Станев убива героите си, защото е човек, а човеците са измислили етиката, създали са нравствени закони. Елисавета и Иво умират така, както умират Гергана и Никола от “Изворът на Белоногата”(П.Р.Славейков), Божура и Василчо от “Божура” (Йовков), Женда от “Постолови воденици” (Йовков).
Българинът вярва в любовта, но в чистата и най-вече в нравствената любов – тази, която съблюдава не само космическите, но и човешките закони. “И любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим.”- проплаква Дебеляновият стих. “Святата” любов на Иво и Елисавета е незабравима, защото е голяма и светла като очите на Иво, защото, там, в бездните на личността са се срещнали дългът към човечеството и стремежът към свобода, за да разкрият на човечеството “изгледа към безкрайните  светове на хармонията и блаженството.”25

ЛИТЕРАТУРА:
1.    СТАНЕВ, Ем. Крадецът на праскови. В: Емилиян Станев (събрани съчинения) т.ІІ. С., 1981. с. 40.
2.    СТЕФАНОВ, в. Крадците на прасковата. В: Творбата безкраен диалог. С., 1994, 182-197.
3.    САРАНДЕВ, Ив. Емилиян Станев. – В: Българска литературна класика. ІІІ част. Пл., Хермес. 1996. С.177.
4.    КОНСТАНТИНОВА,е. Кр.КУЮМДЖИЕВ. Тридесет години българска повест и разказ. - В: Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944г. книга ІІ. С., 1980, 203 – 209.
5.    ПАК там. С.
6.    Септември, 1948, №1
7.    Както е написал В.Стефанов: “Срещата между езическата дионисиевска стихия и християнският аскетизъм на традицията” (Цит. Съч. С. 192).
8.    Пак там. с. 196.
9.    Първият фабулен топос, трансформиращ мита за семейното щастие.
10.   СТАНЕВ, Ем. Крадецът на праскови. В: Емилиян Станев (събрани съчения) т.ІІ. С., 1981. с.12.
11.       ПАК там. с.12.
12.       Безкрайно прав е В. Стефанов, твърдейки, че “Любовта е мистичният плод, който разцъфтява, узрява в пресъхващата душа на Елисавета. (Цит. съч. с. 186.)
13.       Приемам коментара на колегата, гл.ас. д-р Б. Павлов – рецензент на доклада, че ако не беше войната, Иво щеше да е обикновен учител по музика, а Елисавета не би се сетила “да търси познание” от този род. Убедена съм обаче, че  точно решението на Ем. Станев “да изгради “камерен” сюжет, да ни занимава с любовта между хората, когато времето съвсем не предразполага към любов” (Куюмджиев, Цит. съч. с. ) , е една от причините,  поради които повестта е шедьовър.
14.       Прецизно и перфектно изведена и интерпретирана от В. Стефанов в "Крадците на прасковата" (Цит.съч)
15.       СТЕФАНОВ, в. Крадците на прасковата. В: Творбата безкраен диалог. С., 1994. с. 186.
16.       КУЮМДЖИЕВ,Кр. Цит.съч. с.
17.       Но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях ще Ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.” (Битие 3: 5).
18.  СТАНЕВ, Ем. Крадецът на праскови. В: Емилиян Станев (събрани съчинения) т.ІІ. С., 1981. с. 40.
19.  СТАНЕВ, Ем. Крадецът на праскови. В: Емилиян Станев (събрани съчинения) т.ІІ. С., 1981. с. 12.
20.       ПАК там.с.19.
21.       ПАК там. с.21.
22.       ПАК там. с.36.
23.       БАГРЯНА, Ел. Стихии.
24.       ПАК там. с.36
25.       КОНСТАНТИНОВА,е. Кр.КУЮМДЖИЕВ. Тридесет години българска повест и разказ. - В: Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944г. книга ІІ. С., 1980.




















Публикуване на коментар