19 юли 2016 г.

СТАР И НОВ ЗАВЕТ идейна и литературна характеристика

  

Човешкия род има дадени от Твореца две книги.
В едната е показал своето величие, а в другата – Своята воля.
Първата е видимият свят, който Той е сътворил, за да може човекът, гледайки величието, красотата и хармонията на делата Му, да признае Неговото всемогъщество.
Втората е книгата на Светите Писания. В нея е изложено Божие намерение за нашето – спасение                         
                                                              М. В. Ломоносов

Библията е кодифициран (строго определен) по обем и съдържание сборник от свещени за юдейската и християнската религия книги. 
Думата библия има гръцки произход  (βίβλία  - множествено  число от βίβλος книга) и буквално означава «писания, книги”). Литературната история на Библията се очертава като резултат от дълго историческо развитие, на постепенно натрупване, оформяне и кодифициране на този религиозен юдеохристиянски сборник. Библията се дели на : Стар Завет и Нов Завет.

СТАРИЯТ ЗАВЕТ се почита и от юдеите, и от християните. Оригиналът му е староеврейски. Почти всички книги са написани на ханаански  диалект. По – късните (Даниил и Ездра – VI – V век преди новата ера ) са съставени на арамейски. За Ядро на Стария завет са послужили така наречените Яхвистки кодекс и по–късния Жречески кодекс. Окончателното оформяне на Стария завет като КАНОН преминава през 3 етапа, отразени в трисъставния характер на еврейската Библия.

І. “Законът” (еврейската Тора, позната като Мойсеевото петокнижие, съставено от книгите Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие) е    окончателно редактиран откъм текст и външен вид след Вавилонския плен 4441 преди новата ера ) при юдейския управител свещеника Ездра и неговия помощник Неемия (1книга Ездра 7 : 6, 10; Неемия 8: 1 ). ПЕТОКНИЖИЕТО е легендарната история и генеалогия на староеврейския народ и на староеврейското жречество. Същата функция имат староиндийските “ Веди “, Омировите “ Илиада “ и „Одисея “, немската “Песен на нибелунгите“. От литературна гледна точка това е староеврейски ЕПОС. Едновременно с това Петокнижието е нравствено, здравословно, гражданско и религиозно законодателство, което се допълва в историческите съчинения на  Исус Навин, Съдии, Книги на царете, които в старобългарската и византийската традиция образуват т.н. Осмокнижие.
  1.1  Битие (т.е. сътворение, произход) разказва за : миро творението в 6 дни; за родословието на Адам; за потопа; за новия човешки род, чийто създател е Ной; за Завета между Бог и човеците: 
“ … сключвам моя завет с Вас, че няма вече да бъде изтребена всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.
И рече ( Господ ) Бог : ето знакът на завета, който сключвам между мене и между Вас…
Аз поставям Моята дъга в облака, за да бъде знак на вечния завет между мене и между земята.“( Битие. 9 : 11- 13 )
…за Авраам и Сара и търсенето на Ханаан (обетованата, т.е. обещаната от Бога  земя, на която евреите трябва да се заселят); за  Авраамовата жертва; за Исаак и синовете му; за Йосиф и неговите братя
  1.2. Изход  е кодекс, т.е. сборник с обредни разпоредби. В него Мойсей разказва за спасяването на евреите от египетски плен, пътуването през пустинята на път за Обетована земя – Ханаан; спасяването на Мойсей от заповедта на фараона във водите на Нил; Бог се явява на Мойсей в горящата къпина; десетте бедствия, които сполетяват Египет, заради упорството на фараона (водата се превръща  в кръв; нашествието на жабите, мушичките, насекомите; епидемиите по животните, слънчево затъмнение,  траяло 3 дни; смъртта на първородното дете във всяко египетско семейство; преминаването на пустинята и чудесата на Мойсей.
  1.3. Левит е жречески нравствен кодекс. Еврейските свещеници се наричат левити.  Кодексът описва правата и задълженията на жреците и близките им (глава 21, 22); религиозните празници; редът за извършване на жертвоприношения; глава 18 интерпретира половите връзки (юдаизмът забранява хомосексуализма, връзките по права линия, дори братовата жена или сестра на съпругата (глава 20 : 10- 14 ); в 19 глава се отрича гадаенето, врачуването, магьосничеството; забранява се содомията (20 : 15, 16 )
1.4. Числа е кодекс, постановяващ административното устройство на новообразуващата се  военно – племенна демокрация на юдеите; как те трябва да стигнат до Ханаан; смъртта на Мойсей и  девизът на Йехова - “ око за око, зъб за зъб
… всички, които видяха славата ми и личбите ми, що извърших в Египет и в пустинята … няма да видят земята, която съм обещал на бащите им; ( само на децата им, които са тук с мене, които не знаят що е добро, що е зло, на всички малолетни, които нищо не разбират, там ще дам земята …”( Числа. 14 : 22 – 24 ) Този цитат косвено обяснява защо юдеите 40 години скитат из пустинята, когато реално това разстояние се е преодолявало за няколко месеца. Виделите чудесата на Йехова няма да видят обещаната им земя – т.е. родените в робство трябва да умрат ( 40 год. са реалния живот на едно поколение), защото “Роденият РОБ, не може да бъде свободен “
Не осквернявайте земята, на която ще живеете, защото кръвта осквернява земята, и земята се не очистя от промяната върху нея кръв инак, освен с кръвта на оногова, който я е пролял .” ( Числа. 35 :33)
  1.5.  Второзаконие в синтезиран вид представя социалната програма на евреите.
Десетте Божи заповеди : ( глава 5 )
7. Да нямаш други богове пред лицето ми.
8. Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и на земята долу, що е във водите и под земята.
11. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…
12. Пази съботния ден, за да го светиш.
16. Почитай баща си и майка си.
17. Не убивай.
18. Не прелюбодействай.
19. Не кради.
20. Не лъжесвидетелствай и / в ближни си.
21. Не пожелавай жената на ближния си, дома на ближния си, нито живота му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му…

Петокнижието, както е стигнало до нас, не е оригинална творба. Този сборник е имал за предговор части от народни умотворения за произхода на човека, греха, смъртта и цивилизацията, които имат Вавилонски произход (виж: епоса за Гилгамеш  „Енума Елиш”). Като място на ранните епизоди в живота на човечеството е посочен ЕДЕМ – вавилонското име на алувиалната равнина в долното течение на Ефрат – Месопотамия (т.е.  Междуречието). “Битие“ е просто предговор за освобождението на Израел от египетско робство, разказано в “Изход“ и за Синайското законодателство.  Това законодателство (заповедите, които Мойсей получил като скрижали от Бог на Синайската планина ), с цялата си същност предполага ЗАСЕДНАЛО ЗЕМЕДЕЛСКО ОБЩЕСТВО, на което била сложена  по-ранна дата, за да се използва престижа на легендарния Мойсей.  Петокнижието е компромис между свещеничеството, което целяло да запази облагите, си и партията на пророците, целяща да осигури справедливост за бедните.

ІІ. “ Пророци (евр. „Невисим“ или „Набеим“) е друг кодекс, съдържащ историите на: Иисус Навин, Съдии Израиливи; I и II книга Самуилова, известни като Царства (I и II); I и II Книга на царете (III и IV Царства); и пророчествата на 12–те малки пророци.

ІІІ. “ Писания ( гр.  Атографа; евр. Кентувим), включва: Псалми (религиозна лирика) и Притчи Соломонови, т.е. сентенции. Напр.: 11. Страхът не е нищо друго, освен лишаване от помощта, която би ни дал разсъдъка. ( Премъдрост на Иисуса – син Сирахов; 17: 11) или 23. Помагай на ближния според силата си и пази се да не паднеш в същото. ( 29 : 23 ); Главна потреба за живота е вода и хляб, облекло и къща ( 29 : 24 . Тук е поместена философската повест за Йов и силата на неговата вяра.

Останалите книги са смятани от различните деноминации на християнството за канонични/неканонични:
“Песен на песните “ - чувствена поема, тълкувана от християните алегорически (не любовта между мъж и жена, а любовта между църквата и вярващите).
“ Рут “  - представено е родословието на цар Давид.
“ Еклисиаст“ или Песни на Проповедника – философски проповеди:
1. Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето;
2.  Време за раждане, и време за умиране, време за насаждане, и време за изкореняване на насаденото;
3. Време за убиване, и време за изцеляване, време за събиране, и време за градене;
4. Време за плачене, и време за смеене, време за жалене, и време за ликуване;
5. Време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
7. Време за мълчание, и време за говорене;
8. Време за обичане, и време за мразене; време за война и време за мир.
 Първа и Втора книга Паралипоменон – кратка свещена история , за пропуснатото в Книга на Царете.
Прибавянето на IIIя  цикъл “Писания“ (Кетувим) към Библията съвпада с окончателното цялостно приключване на старозаветния канон в 100 г. от новата ера при равинския събор в палестинския град Ямния.

Познати варианти на Стария завет
§   Еврейската Библия т.н. МАСОРЕТСКИ текст има 39 книги. Този състав е наследен от юдейското предание (Вавилонски Талмуд – Baba bathraXIV век ), което ги свежда до 24 поради някои сливания на библейските заглавия.
§   Православната традиция счита библейските книги за 50 - 39 канонични (от еврейски) и 11 неканонични. (редакция на Лукиан) . Този вариант на Библия води началото си от Septuaginta (от старогръцки – седемдесетте)
Още в дохристиянската епоха, по времето на египетския фараон Птоломей II Филаделф (285 – 247) и по негова поръчка, за нуждите на еврейската диаспора (гръцко говорещите евреи в Александрия) седемдесет книжовници (според някои извори 72) в Александрия, са превели Стария завет от еврейски (ханаански диалект) на повсеместното през епохата на елинизма койне.  
Легендата разказва, че Птоломей II, наречен Филаделф,  събрал на остров Кипър 70 тълковника (преводачи), където всеки, затворен в отделна килия-пещера, самостоятелно превеждал поверения му текст. Когато всички били готови се оказало, че 70-те превода са абсолютно идентични Затова гръцкият вариант на Стария завет бил наречен Septuaginta, т.е. дело на седемдесетте.
Славянският превод на Библията е дело на Методий (той не превежда само историческите книги Макавеи ).
§    Католическа традиция  (Вулгата) е дело на  св. Йероним.  Включва 46 старозаветни книги; II и III книга Ездра, Послание на Йеремия и III книга Макавейска, тя се счита за неканонични
§   Протестантската Библия включва 39–те канонични книги от еврейския Талмуд, признавани и от Православието.

Както вече отбелязах, Старозаветният канон не е оригинална творба, а компилация от народни легенди за Сътворението, кодекс с обредни разпореждания (Изход), кодекс на свещениците (Левит), легендарната история на евреите (Изход) и нравствен кодекс.
Ще се опитам да интерпретирам някои от библейските притчи от гледна точка на вавилонската митология, семитските обичаи, съвременното природознание и еврейската история.

          Авраамовата жертва (Битие – 22 )
Формално погледнато – Авраамовата жертва всъщност е жертва на първото родено дете в семейството – честа практика в семитския свят. Първото дете е дете на Бога, защото според традицията в целия Древен Изток девойките прекарват една нощ в храма на върховното божество. Те жертват девствеността си, преспивайки с Бога в лицето на неговия наместник – жреца или неговия пратеник  - „чужденеца “, отседнал в храма като случаен пътник. Всяка от тях може да зачене при този контакт.  Детето, родено от този контакт е Дете на Бога.
Принасяйки  в жертва първо роденото дете, хората де факто връщали на Бога това, което му принадлежи. Вярвало се, че пролятата млада кръв засилва изчерпаната енергия на вечно умиращия и възкръсващ аграрен бог (така наречените „божества на плодородието” се изчерпвали в усилието си да поддържат вегетацията; затова имали нужда от млада кръв, с която да възобновяват живота си.
В известен смисъл Исак е Божий син, защото бил заченат от Сара след детеродната възраст. Исак е даден на Аврам и Сара поради ВЯРАТА им, тоест той е син на обещанието и вярата.
И въпреки, че формално прилича на всички жертвоприношения от древносемитския ареал, жертвата на Аврам има коренно различно съдържание: при Аврам става дума за акт на вярата. Той не разбира, защо му е била поискана подобна жертва, но я изпълнява, понеже Господ я иска. С това  привидно абсурдно действие Аврам открива нов вид религиозно поведение – вярата.
В архаичните теофании има само дължене на свещената енергия в Космоса (Бог–природа–човек–жертвоприношение–Бог) : това, което е било на Бога трябва да му се върне.
За Аврам Исак е ДАР от Бога, а не продукт на пряко и веществено зачатие. Между Бог и Аврам се отваря пропаст, срив в приемствеността. Религиозният акт на Аврам открива ново измерение: БОГ се разкрива като лице, като едно “изцяло различно” съществувание, което заповядва, помилва, иска без никакво рационално оправдание и за което всичко е възможно.

Сътворението на света
Библейската история за Сътворението на света е възвишен дитирамб на Бога–творец, създаден в работните помещения на еврейските духовници.
В основата на този разказ лежат древни митове :
1. За основен в митологиите на индоевропейските народи се смята митът за двубоя между Змеебореца и Змеят на дълбините: Бог Индра при Сътворението на света убива Змея Вритра, освобождава космическите води (те протичат в четири реки по основните посоки на света) , а също така и Слънцето, което се издига, тоест той разключва силите на живота и всичко, което е потенция става реалност.
2. В шумерската митология – дело на най – древната от човешките цивилизации, има една ПОЕМА за Сътворението на света, известна като Енума  Елиш :  в началото имало вода и царял хаос; от хаоса се родили първите богове; те решили да въведат ред в света; това разгневило Бог Абзу и жена му Тиамат (представена като змей); бунтовниците убили Абзу, а жена му, която искала да отмъсти за него, разсекли на две. От едната част се образувала Земята, а от другата Небето (женското начало). Кръвта на Абзу се смесила с глината. От тази глина се създал първият човек.
Може би ще попитате какво общо може да има между тази мрачна, неизразимо примитивна космогония и възвишена монотеистична история на духовниците, редактирали Стария завет? Американският археолог Джеймс Притчър съпоставил двата текста и открил множество аналогии”: еднаквият ред на събитията: първо е хаосът, създават се небето и небесните тела, разделят се водата и земята, земята се изпълва със живот и накрая – наистина като венец на природата се създава човекът. В композиционно отношение разказът за Сътворението е предговор за историческия разказ – освобождаването на Израил от египетското робство.

Йосиф – супер интендант на фараона ( Битие 37 – 50 )
Историята на старозаветния патриарх Йосиф звучи като приказка: той не е извършвал опустошителни военни походи с каквито се гордеели владетелите на древния Изток, не е увековечил името си с грандиозни строежи като египетските фараони. Той блести с чистотата на своя живот, близък ни е със своята висока нравственост. Поради тази причина неговият образ много често се сравнява с образа на онеправдания най–малък брат от народните приказки, който в крайна сметка получава лавровия венец на победата, а като добавка красивата и добра принцеса и богатството на баща й.
Съдбата на Йосиф действително се движи по приказната спирала на щастието. Данните на ЕГИПТОЛОГИЯТА доказват, че тази личност и неговият живот не са библейска щуротия: Името “ Йосиф “ е семитско. Навярно означава “Бог да прибави“, тоест с това име се изказва благопожелание Рахил да си има още деца. Епохата на Йосиф се датира като среден бронзов век (XXXVIII век преди новата ера), т.е. времето на Средното египетско царство. В глава 41 на Битие се разказва как Йосиф изтълкувал сънищата на фараона за идването на 7 плодородни, а след това на 7 гладни години и за това бил назначен за ВЕЗИР. През този период ВСЕМОГЪЩИЯТ ВЕЗИР съединявал в себе си административната, съдебната и полицейската власт; стоял начело на цялата изпълнителна власт – бил върховен пазител на печата; член на военния съвет, отговарял за транспорта по водните пътища. Везирът се именувал: “началник на цялата държава, на юга и на севера“, “съзерцател на тайните на небето”. В резиденцията на Везира и под негов надзор се намирал държавният архив, а под негово председателство – 6 – те съдебни палати. Фараоните, подобно на римските императори нерядко избирали своите висши служители из средата на чужденците и робите. Като пазител на печата (глава 41) Йосиф бил и КАЗНАЧЕЙ или суперинтендант на съкровищницата – “завеждащ всичко, което го има и което го няма “. След като получил “пръстена с печата “ Йосиф бил облечен във ВИСОННА дреха (Битие 41 : 42). Тази дреха е специфична за Египет – от фина ленена материя – символ на фараоновото благоразположение.
Но ... целта на библейския разказ за Йосиф не е да ни докаже достоверността на този образ, а да ни внуши, че ако Бог закриля някого и този човек живее праведно, без да причинява зло на ближните си, ако умее да прощава стореното зло, ако не търси отмъщение, то ще изгрее и неговата звезда – много преди Второто пришествие. Още на този свят, ако си посял добро, ще доживееш и да пожънеш добро. Само да можеш да чакаш и да работиш за своето щастие без да причиняваш вреда на ближните си.

Потопът и Ной
Според архаичната теория за цикличното развитие на Вселената, коментирана в предишната лекция, една форма се изхабява и отслабва поради самия факт, че съществува. За да се възземе отново трябва, макар и само за миг,  да бъде погълната от аморфното.
Потопът или наводнението слагат край на изчерпалото се и потънало в прегрешения човечество. Роденото наново човечество обикновено води началото си от спасил се от потопа митичен “ прадед”   или от свързано с луната животно. В еврейската традиция това са Ной и тримата му синове.
В старогръцката митология първите мъж и жена са  Девкалион и Пира[1]. Когато дъждът на Сътворението спрял и облаците се разпръснали, корабът на Девкалион и Пира заседнал върху планината Парнас. Сушата се показала, природата се съживила, но Девкалион и Пира били тъжни и САМОТНИ. Тогава се появил Хермес с крилатите сандали – висок, русокос и синеок: - Желаете ли нещо? –попитал той.  - Земята пак да е пълна с хора – отговорили двамата. - Слизайте надолу по планината и както вървите – казал Хермес, – хвърляйте зад себе си костите на вашата майка!  Двамата тръгнали по стръмния склон на Парнас, събирали камъните и ги хвърляли зад себе си.  Камъните на Девкалион се превръщали в стройни, силни мъже, а тези, хвърлени от Пира -  в мили и красиви жени.
В индийската митология мъдрецът Ману хваща златна рибка, която предрича края на света и му поръчва да построи кораб, в който да спаси всички растителни и животински видове и чували със 70–те вида ориз. После рибката става огромна риба със златен рог. Това е Бог Вишну, който закриля кораба на мъдреца Ману, отнесен от потопа.
Според Дж. Фрейзър темата е основна в митовете на 130–те индиански племена в 2-те Америки (маите “ Попол–Вух “,” Чилам–Балам“, в т.н. “Календарен камък “ от гр. Мексико).
Исторически факт е голямо наводнение в Месопотамия, погълнало шумерската цивилизация и дало път на акадското нашествие. Нивото на водата не било навсякъде еднакво; ако се предположи, че центърът на катаклизма е бил някъде в Атлантическия океан, тогава огромната приливна вълна (суперцунами) е била най–голяма при Централна Америка и движейки се на Изток постепенно е спадала. В такъв случай някъде на противоположния край на земята е трябвало да настъпи отлив. В преданията на МАИТЕ и АЦТЕКИТЕ се казва, че водата заливала най–високите планини. Древногръцките легенди твърдят, че е стигнала до върховете на дърветата, а персийските – до височината на човешкия ръст.
Но в Стария Завет историята на Ной цели да утвърди новия образ на Бога – неговото всемогъщество. Той сключва завет с хората (Битие 9:11 –13), че потоп няма да опустошава земята. Този Бог има власт както над човека, така и над природните стихии. Затова от него човек трябва да се страхува, на него да се уповава, да му служи и вярва. 

Раят
Едем – както казах е вавилонското име на алувиалната равнина по долното течение на Ефрат. Палестина – страната, от която произлизат юдейството и християнството, се намира в югозападния край на така наречения “ ПЛОДОРОДЕН ПОЛУМЕСЕЦ“, който обгражда Арабската пустиня от Персийския залив до границите с Египет.  Де факто, описвайки библейския Рай, еврейските свещеници прославят природните богатства на своята страна.  От митологична гледна точка притчата за райската градина преразказва един разпространен в езичеството сюжет за ЗЛАТНАТА ЕПОХА.
В шумерската митология, легнала в основата на еврейските народни предания, се разказва за една градина, пълна с плодни дървета, в която животните и хора живеят в пълен мир, свободни от страдания и болести. Тази градина се намирала в областта е Дилнум в Персия.
Старогръцката митология разказва приказна история за Златната епоха, в която лятото и есента идвали заедно, горите и ливадите били изпъстрени винаги с цветя, песента на птиците се чувала безспир, а хората не знаели какво е болест, скръб и старост. Всеки бил приятел с всички и не искал да има повече от другите. Тези щастливи хора живеели докато им омръзне. След това заспивали завинаги и техните тела изчезвали. Вятърът ги издигал ги над планини и морета и ги отнасял в една цветуща страна, далече там, където залязвало Слънцето. (Островът на блажените). Хора разказвали, че те и до днес живеят там. Щастливи те обикалят света, карат дечицата да се усмихват в своите люлки, преуморените работници, по–леко да понасят тежкия труд, болните – мъките. Те раздават благословии на целия човешки род.
Като система за ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПРОСТРАНСТВОТО (Бог твори космоса), разказът за Рая е библейска интерпретация на “символизма на центъра “. “ Центърът “ е във висша степен областта на свещеното, на абсолютната реалност. Пътят към Центърът е труден път, осеян с опасности, защото това фактически е ритуалът на преминаването от всекидневното (профанното) към свещеното (сакралното), от преходното и илюзорното, към действителното и вечното, от смъртта към живото, от човешкото към божественото. Достигането на Центърът е равнозначно на индианец. Раят е центъра на Земята. Затова Едемската градина е толкова прекрасна. В центъра на Рая Бог е поставил Дървото на познанието. Интересен е фактът, че Дървото на живота е до него, но не в самия център. Със своята забрана Бог пази Дървото на познанието, а не Дървото на живота. Този факт навежда на мисълта за ценностната йерархия на юдеите: животът е преходен, познанието е вечно! Ева не желае безсмъртие, тя иска мъдрост. А мъдростта е скрита в сакралния център. Над този център, горе, БДИ БОГ.

        НОВ ЗАВЕТ

Текстът на Новия Завет е написан на гръцки език от епохата на елнизма - КОЙНЕ. Само евангелието на Мойсей е писано на арамейски, но скоро е преведено на гръцки. Оригиналите не са запазени до наше време. Най – старите преписи са във вид на папирусни свитъци. От първата половина на II век са запазени и преписи на пергамент. Малко са преписите, които съдържат целия Нов завет. Най–важни от тях са: Синайският – от IV век, Александрийският – от V век, Ватиканският и кодекс на Ефрем Сирин - палимпсест от V век. Традицията отнася написването на Новия завет към втората половина на I век, докато съвременните изследвачи приемат първата половина на II век
Съвременните учени са единодушни, че евангелията не датират от времето на Исус.
При определяне състава на Новозаветния канон църквата се ръководи от 2 принципа: 1) Апостолският авторитет на дадена книга, тоест авторът й да е включен в състава на Христовите апостоли. 2) “Боговдъхновения“ характер на книгата.
Окончателната канонизация става през IV век на няколко събора : Лаоикитския (381г.), Ипонския (393 г.), Римския (382 г.),
27 – те книги са разделени на:
1. Евангелия.
2. Деяния на апостолите.
3. Послания на апостолите.
4. Апокалипсис – Откровение Йоаново.

Евангелия на Иисус
В композицията на Новия Завет евангелията стоят в началото. Но като хронология на написването те са след Апостолските послания, които всъщност са канонизираната кореспонденция на строителите на християнската църква. Подреждането на евангелията в Новия Завет не следва хронологията на тяхното написване. Евангелието на Матей е писано на арамейски, което трябва да ви наведе на мисълта, че това е най–старото евангелие. Това е така, но въпросното евангелие, известно в библеистиката като ПЪРВОЕВАНГЕЛИЕ има малко допирни точки с каноничното евангелие на Матей. 

Първоевангелието
 През 66г. избухва голямо еврейско въстание. Тит обсажда Ерусалим и го подлага на гладна смърт. Хиляди евреи загиват в пожара на храма или биват посечени от римляните. Последните зилоти, обсадени в крепостта Масада през 73 г., убиват семействата си и себе си, за да не попаднат живи в ръцете на римляните.
Катастрофалното поражение на въстанието трябвало да бъде обяснено. Един от начините за това бил да се представи въстанието като наказание за народа, който отхвърлил един Месия в миналото и като най–тъмния час, преди Зората, когато мъртвия водач ще се върне, за да основе своето царство. Отхвърленият месия бил отъждествен с Исус Назарянин, разпънат на кръст от Пилат, едно поколение преди разрушаването на Ерусалим.
Но Първоевангелието не може да бъде тълкувано като биография на Исус. Това е част от народно еврейско (най – вече есейско) предание, украсено със случки за революционни водачи. Написано в Палестина на арамейски, то било преведено на гръцки от революционни проповедници, които си проправили път до някои средиземноморски градове. В това Първоевангелие Христос не е Бог, проекция на християнската община, а “ Слуга на Бога”, чрез когото “животът и познанието, вярата и безсмъртието“ са станали известни на хората. В Първоевангелието не се споменава разпятието – авторите са заинтересовани от възтържествуването му в бъдеще, а не от “страстите господни“ на кръста. Хлябът и виното не символизират тялото и кръвта на Христос. Хлябът символизира обединяването на божиите люде  в царството му (както прашинките на брашното, които се обединяват за да стане хлябът). Тази история е интерпретирана в средновековния  наръчник от напътствия ”Учение на 12- те апостоли“).
Проповядваното в Първоевангелието учение е юдейско сектантство: Исус е месия, Божи слуга, но самият той не е Бог. Идеята на Павел, че Христос бил дух, пребиваващ в християнската община изцяло отсъства.

Римското евангелие, т.е. новозаветното евангелие  на Марко
За да могат да се противопоставят на тази пропаганда привържениците на Павел се нуждаели от свое евангелие. Първият опит в тази насока било ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАРКО, чийто първоначален вариант бил създаден наскоро след потушаването на еврейското въстание, когато Първоевангелието било стигнало до Рим. Авторът е същият Марко, който в ранното християнско предание е спътник ту на Петър, ту на Павел и е братовчед на Варнава.  Целта на Марко е да преобрази Исус от Първоевангелието по подобие на Павловия Христос. У Марко Исус е божи син чрез Божия Дух, който слиза върху него при кръщението му и му дава власт над демоните, болестите и смъртта. Тук все още липсва епизода с девственото зачатие  (включен по–късно ) и за това Исус е възприеман като луд от околните.
За да откъсне християните от всякаква подривна дейност и да се понрави на Рим, Марко съзнателно прехвърля вината за смъртта на Исус от Пилат Понтийски върху евреите, за да може да оцелее – той, евангелието и християнството.

Сирийското евангелие, т.е. новозаветното евангелие  на Матей
Смъртта на император Домициан осигурява няколко спокойни години за християнството. Вдъхновителите на Павловото учение започват плахи постъпки за постоянен мир с Рим. За тази цел църковната литература трябвало да бъде написана наново, съперническите версии на Петър и Павел – окончателно примирени и съгласувани.
В началото на II век един сирийски християнин обединява еврейския Матей с Павловия Марко и съставя за източните църкви, в които се четяло на гръцки, Евангелието което днес ни е познато като Евангелие според Матея.
По онова време евреите имат числено превъзходство в източните църкви. Целта на автора е да ги откъсне от еврейското им минало. Резултатът е една странна компилация, в която авторът съчетава противоречиви източници, без да влага много ум в това - Исус е евреин, „син на Давида и син на Авраама“ (1 : 1), но той също е и Божият син на Павел (26 : 17 – 19). С целия си наивитет и с всичките си противоречия, това Евангелие е неоценимо поради ранния материал, запазен в него, който отразява “като през мътно стъкло“ революционния характер на ранното християнство. Първоевангелието е окастрено пред очите ни: учението е смекчено – бедните стават “нищите по дух“ (Мойсей 5 : 3 ); гладните – “които гладуват и жадуват за правдата“ (Мойсей 5 ; 6); заповедта към богатия да продаде всичко, което има и да го раздаде на бедните е ограничена от условието:  ако искаш да бъдеш съвършен“ (Мойсей – 19 :21 ). Историята на девственото зачатие бива вмъкната по–късно, вероятно в Египет, където такива митове били популярни.

Лука - лекарят
Скоро след съставянето на Марковото евангелие един далеч по – голям художник написва около 80 г. от  Христа третото евангелие и Деяния на апостолите.
„Послание към колосяните“ нарича Лука лекар. Вероятно той е съчинил книгата си по поръчка на високопоставен римлянин, служил в Кесария -  римската столица на Палестина. Авторството на Лука се потвърждава едва в края на II век от Ириней. Вероятно евангелието е писано в Рим.
Лука обединява еврейските и Павловите източници, за да се получи евангелие, пригодно за четене в църкви, в които има и Петрови и Павлови елементи. Разказите за раждането на Йоан Кръстител и Исус от началото на евангелието рязко се отличават по стил от изящния гръцки език на предговора. Изглежда са взети от някоя еврейско–християнска фолклорна поема и Лука запазва непокътнат открито революционния й дух. В този източник не се споменава за ДЕВСТВЕНО РАЖДАНЕ. Стих 34, 35 от глава I на евангелието от Лука са явно подправени с чужд текст, което личи от неуместния въпрос (“Как ще бъде това, тъй като мъж не познавам?” ),  вложен в устата на Мария. Фалшификацията става още по – ясна във II глава, където Мария и Йосиф на 5 места са наречени родители на Исус, а за девственото зачатие вече не се споменава. Освен това в началото на евангелието Лука вмъква едно родословие на Исус, различно от това у Матей. Това би било безсмислено, ако Лука не вярва, че Исус е син на Йосиф.
Първоизточници на евангелието на Лука са евангелието от Марко и Първоевангелието, който той доукрасява, за да приповдигне елемента на чудотворството и за да внуши Павловата идея за отричането на евреите и приемането на езичниците. Целта на Лука е да подчертае, че Исус е бил отречен от евреите още от самото начало. Той възпроизвежда точно Марковия разказ за целебната мисия на 12-те апостоли, като добавя едно описание за мисията на още 70 ученици, които се срещат само у него. Това символизира евангелизирането на целия езически свят, защото според еврейската традиция 70 е числото на народите, а 12 – числото на израелските племена. По подобие на Павел, Лука отрича идеята за материалното хилядолетие (Лактаций ), като влага в устата на Исус думите: “Божието царство е във вас“ или “сред вас“ (Лука – 7: 20, 21).  Установяването на Царството Божие не е бъдещо събитие, а факт за вярващите. Лука не пропуска случая да възвеличае Павловото християнство в ущърб на която и да е разновидност на юдейството (разказите за вечно заетата Марта и съзерцателната Мария; за блудния син; за 10 – те прокажени). Характерни само за Лука, тези истории внушават поуката, че изпълнението на Закона (Тора) е нищо, а приемането на Христос – всичко. Отговорността за разпятието е прехвърлена на евреите.
Лука не е безкомпромисен привърженик на Павел. Неговата цел е да спои съюза между Петровите и Павловите християни в една църква. Неговият Исус не е мистичен Бог, както Исус на Павел, а  “мъж ”, засвидетелстван от Бога и поставен от него като “господ и помазаник“ (Деяния 2 : 22, 36). Лука подчертава човешкия му произход на всяка крачка. Той е Божи син, станал такъв при слизането на Светия Дух при кръщението му, но не като сам Бог. Лука и само Лука е отговорен за романтичната сцена с грешницата в дома на фарисея (отъждествявана с Мария Магдамена) , за каещия се разбойник на кръста (Варава). Като че ли целта му е да омаловажи претенциите за божествения произход на Исус - при разпятието стотникът, който и у Марко, и у Матей казва: “Наистина тоя беше син на Бога“, у Лука казва само: “Наистина тоя човек бе праведен“ (Лука 23 : 47). Накрая Лука скъсва с Павел и спечелва простите си читатели, като дава на възкръсналия Исус тяло от “месо и кости“, което може да ходи, да говори и да яде (Лука 24 : 39 – 43).
Лука е допринесъл повече от който и да е автор за създаването на КОЛЕДНИЯ и ВЕЛИКДЕНСКИ МИТ на народното християнство.

Ефесянското евангелие на любимия Иисусов ученик Йоан
След второто еврейско въстание църковните водачи намират за необходимо, повече от всякога, да отделят християнството от юдейството. Това е целта на евангелието, която християнската традиция приписва на Йоан. Евангелията на Марко, Лука и Матей са известни под общото име СИНОПТИЧНИ, което идва от гръцки - “синопсис“ ще рече “общ поглед“. Те като цяло се приповтарят и навеждат на мисълта, че са писdни въз основа на общ източник (Първоевангелието, устни предания и легенди).
Евангелието на Йоан се базира на съвсем различни източници.
За четвъртия евангелист не се знае нищо. Ириней, който твори през 180 г., ни казва, че евангелието е писано от “Йоан, ученика на Господа “. Всъщност той едва ли се е казвал Йоан. Ако не се брои Йоан Кръстител, това име не се споменава и в самото евангелие. Ученикът, когото обичаше Исус без съмнение е вмъкнат в разказа, за да го направи по–достоверен. Някои изследователи смятат за “любим ученик на Исус“ Лазар от Витания – братът на Мария.
Предполага се, че авторът е бил уважаван презвитер от ефеската църква през царуването на Траян. Той положително е евреин - в стила му се срещат подчертани семитизми, но е бил толкова отчужден от своя народ, че четвъртото евангелие е най – антиеврейската творба в Новия завет. Тук липсват сцените с раждането на Исус; не се споменава нищо за родословието му; началото е почти ГНОСТИЧНО по характер. На   учението на λσγσς  е придадена алегорична форма: тъмните демонични сили на света не могат нищо да разберат, нито да победят божествения λσγσς  (Йоан 1 : 1 – 5). Филон от Александрия бил нарекъл λσγσς  еднородния Божи син, чрез когото бил създаден светът, който нарежда и разполага с всички неща, светлината, чрез която човек би могъл да познае иначе непознаваемия Бог. (това всъщност е определение на християнския Бог.) Филон вярва, че λσγσς  приема човешки образ. Мойсей и брат му Аарон били λσγσς  , въплъщение на λσγσς  . Йоан от Ефес отъждествява  λσγσς   с Исус Навин – разпънат на кръст, като “цар юдейски“ по – малко от век преди това. Йоан Кръстител и Исус вече не са революционни проповедници.
Кръстителят става “човек изпратен от Бога“ (Йоан 1 : 6- 9), който трябва да обяви идването на земята на един прежди съществуващ Божи син (Йоан 1 : 29 – 34)
Исус, макар и още да е син на Йосиф (евангелистът не знае нищо за девственото раждане), става Божи син, когато λσγσς го обладае и от този миг се освобождава от всички човешки ограничения. Той изявява открито всезнанието си пред най–близките си ученици, отрича се от майка си: “Какво има между мене и тебе, жено?” (2:4) и доказва божествения си произход като превръща водата във вино, както се твърди, че правел Дионисий, всяка година в Андрос, недалеч от Ефес, където е писано Йоановото евангелие (митът за вечно умиращият и възкръсващ бог).
За Исус няма земно хилядолетие. Той казва на Никодим (олицетворение на материалистичното юдейство), че Царството Божие е за „родените изново”(Йоан 3 :18- 19). Припомнете си Мойсеевото петокнижие: „роденият роб, не може да бъде свободен”, но тук човекът, може да промени съдбата си, ако повярва.
Богочовекът може да бъде открит в редица проповеди - нахранването на 5000 души, изцеляването на слепия по рождение, възкръсването на Лазар, епизодът, в който заявява, че Той е небесният хляб, светлината на света, възкресението и живота. Това са примери, които доказват реализация на Павловата идея. Текстът е с определено антиюдейски характер.
Според Йоан, тъй като евреите приемат погрешно Иисус за обикновен човек, и считат твърденията му за богохулство или безумие, Той порицава като чада на Дявола не само свещениците и фарисеите, НО и ЦЕЛИЯ НАРОД, дори и повярвалите в него евреи. (Йоан 8 :31 – 47).
Сатанинският характер на евреите е неразривно свързан с техния национализъм. Християнството е наднационална, световна хегемония. То се стреми да е УНИВЕРСАЛНА религия.  След като нахранва 5000 души, народът иска да го обяви за цар. Исус предотвратява това като изчезва. За него е царството небесно - еврейското не му е нужно.

В това евангелие ИСУС Е БОГ В КЛАСИЧЕСКИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА, който подобно на божествата  на сирийци, финикийци, египтяни и гърци, трябва да умре, за да възкръсне изпълнен с нови сили.

Има нещо отблъскващо в тази картина на Бог в човешки образ, който подмамва със загадъчни думи нищо неподозиращите евреи, за да попаднат в приготвения капан. После презрително им се предава, за да премине през старателно подготвения сценарий на смъртта и възкресението. Този епизод напомня за Дионис, който играе  с Пенитей  във “Вакханките на “ Еврипид“. Отговорността за разпятието отново е хвърлена върху евреите, дори много по–тежко отколкото в синоптичните евангелия. Исус казва на Пилат, че неговото царство не е от този свят. В  отговор Пилат го обявява за невинен и само при заплахата, че ще го доложат на цезаря, той позволява да го разпънат. Цялата творба е наистина преднамерена, за да докаже ТЕЗАТА, че в заслепението си евреите не само не познали въплътения Бог, когато го видели, но извършили най–голямото богохулство, като го убили.
Като не се задоволявали с идеята за несъществуването на материално хилядолетие ГНОСТИЦИТЕ отхвърляли Стария завет и виждали в Бога на евреите същество, противоположно на Бога, който им се бил открил в Исус. В оригиналния си вид  четвъртото евангелие е ГНОСТИЧНО евангелие. В него Исус отрича юдейството из основи; юдеите никога не са познавали Бога; те изпълняват делото на своя баща – дявола. Исус от Йоанвото евангелие отрича еврейското учение за бъдещо възкръсване и съд (Второто пришествие – Апокалипсис) – вярващите и без това имат вечен живот; невярващите и без това са осъдени.
В Ефесянското евангелие се говори сравнително малко за Галилея, евангелието е посветено на края на живота на Исус, случките са от Юдея и Йерусалим; съдържа епизоди и събития, липсващи в другите евангелия; описана е сватбата в Кана; обяснена е ролята на Никодим и Йосиф Ариматейски (в чиято градина бил разпънат Исус и на когото Пилат предава тялото); сюжетът с възкресяването на Лазар (някога описан и в Марковото евангелие) разкрива обред на  инициация – ритуална смърт.
Въз основа на всичко това съвременните учени смятат че, макар и писано късно, евангелието от Йоан е може би най – достоверното от гледна точка на историята; най – сигурният източник на информация от книгите на Новия завет.
Непреклонното антиюдейство на ІVто евангелие бива смекчено в едно второ издание, канонизирано днес. В него се казва, че “спасението е от юдеите“ (Йоан 4 :22; 5 : 37 – 38; 8 :19, 23, 38; 42 – 44; 54 – 55) и от потвърждението на едно бъдещо възкресение и “бъдещ съд в последния ден“ (Йоан 5 : 28 – 29; 6 : 39 – 40; 44; 54 / 3: 16 – 19, 5 :24). 

Библейската писмена традиция познава поредица гностични евангелия: Евангелие на Тома, известно у нас като  Детство Исусово; 2. Евангелие на Истината; Евангелие на египтяните; Евангелие от Мария; Евангелие от Филип. Тези евангелия са известни като

СВИТЪЦИТЕ от НАГ  ХАМАДИ
През 1945 г. като търси мека и плодородна почва, един селянин от Наг Хамади в Горен Египет изравя червена глинена делва. В нея има 13 старинни ръкописа – папируси или свитъци, подвързани с кожа, която семейството използвало за подпалки. Един от свитъците нелегално бил изнесен от страната, откупен от фондация  “ Карл Густав ЮНГ “. Оказало се, че това е прочутото днес Евангелие на Тома (“Детство Исусово“). През 1952 г. египетско правителство изземва останалите свитъци от Наг Хамади. Едва през 1961г. се събира екип от специалисти, за да препише и преведе материалите.  През 1972г. излиза първото фототипно издание. През 1977г. всички материали в английски превод са издадени в отделен сборник.  Учените датират свитъците приблизително 150 г., а един от тях съдържа материали по–стари от четирите евангелия на Новия завет.
В старата българска литература “Томино евангелие“ или “Детство Исусово“ е апокрифен писмен паметник разпространяван от дуалистични еретически учения, в чиято основа лежи ГНОСТИЦИЗМА.

Евангелие от Петър – екземпляр от него е намерен през 1886г. в една долина в Горен Нил. Според него Йосиф Ариматейски е близък приятел на Пилат. Пак Евангелие на Петър казва, че Исус е погребан в “Йосифовата градина“, която навежда на мисълта, че Разпятието е инсценировка.

Несъответствия в Евангелията

1. Родословието и раждането на Исус: само Матей и Лука споменават как се е родил Исус, но според Матей Йоан е от знатно потекло, защото чрез Соломон той е “син Давидов“; според Лука, семейството на Йоан, макар и от Давидовото коляно, не е така знатно. Марко разказва легендата за “бедния дърводелец“!? Според Лука, след раждането на Исус на поклонение идват пастири; според Матей – мъдреци

2. Местоживеене: а) ако се вярва на Лука – семейството живее в Назарет и заради преброяването се преместват във Витлеем, където Исус се ражда в бедняшка ясла.   б) според Матей семейството на Исус открай време си живее във Витлеем, родителите му са заможни и Исус се ражда в къща. По – късно Йосиф бяга в Египет, за да спаси сина си от цар Ирод. След като се връща в Палестина се заселва в Назарет.

3. Денят, когато Исус е разпнат на кръста :

а) Йоан – в деня навръх Пасха
б) според останалите – на следващия ден

4. Характерът на Иисус.

а) Лука – кротък като агне
б) Матей – “ силен и величествен цар, дошъл да донесе не мир, а меч!”

5. Последните Му думи на кръста :

а) Матей и Марко : “Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?”
б) Лука: “Отче! В твоите ръце предавам духа си!”
в) Йоан: “Свърши се!”

Евангелията не датират от времето на Исус и не могат да бъдат разглеждани като негови автентични биографии. Гръцката дума ЕВАНГЕЛИЕ, със семантика на  БЛАГОВЕСТИЕ, е много точно употребена: по време на потисничество, гражданско и обществено недоволство, безкрайни въстания, когато хората непрекъснато се надяват, очакват и мечтаят, че ще се появи законният им цар, който ще стане светски и духовен водач и ще освободи народа си, вестта за появата му е БЛАГА! Колкото до политическата свобода, подобни надежди са жестоко потъпкани от унищожителната война през 66 – 74 год. Що се отнася до религиозната свобода, народните стремления не само намират отклик в Евангелията, но и са разпалени още повече от тях.

Деяния на светите апостоли
Вторият том на Лука, продължава дейността, насочена към примиряване на Павловото и еврейското християнство.  За да предразположи своите еврейско–християнски читатели Лука ограничава броя на Апостолите до 12 (сакрално за евреите число), но после неусетно премахва това ограничение като дава титлата Апостол на Павел и Варнава, но те остават подчинени на Първоапостола.
Всички различия между Павел и палестинските Апостоли са пропуснати. Петър е първият, който проповядва евангелие сред езичниците и отхвърля еврейския закон; Павел проповядва само това, което Петър вече е казал и той не е по–малко евреин от Първоапостола. Речите на Петър и Павел провъзгласят, че еврейските пророчества са се изпълнили със смъртта и възкресението на Иисус и че спасението е достъпно за всички, които се разкаят и кръстят в негово име.
Лука е безкомпромисен по отношение на Римската империя – църквата ТРЯБВА да се ПОМИРИ  с Рим! Затова в неговите текстове римските чиновници навсякъде са благосклонни и неутрални. Според Деянията враговете на християнството са или мошеници или евреите. Деяния на апостолите завършват в Рим - Павел очаква заведения срещу него процес и безпрепятствено проповядва учението си.
С Евангелието и Деянията Лука си остава един от най – великите романисти в света.

Послания на апостолите
Официално установената религия през IV век не е била култ на един загинал еврейски месия, а култ на един Бог–изкупител. Посланията на Павел и Четвъртото евангелие формулират ЦЪРКОВНИЯ СИМВОЛ НА ВЯРАТА.
Във вида, в който познаваме Посланията, нито едно от тях не изглежда автентично. Още по-малко е дело на посочения автор. Първият сборник от Послания е направен през 140 год. от гностика Маркион. От времето на Павел са изминали 80 години, през които текстовете са били значително редактирани. От гледна точка история на християнството, те значително се различават от Деянията и могат да се използват за проверка на техните формулировки.
      Послание на ап. Павел към галатяните повтаря сцената на покръстването на Павел в Дамаск, след което той получава вътрешно просветление: „Господ благоволи да ми открие сина си” ( ПГ 1:15-16 ). Павел стига до заключението, че не трябва да се бори срещу народното месианство с помощта на закона. Сред месианците той открива дух на солидарност и другарство, толкова нужни на света.Това според него е божествено. Затова той не може да ги преследва повече. Но трябва да спаси хората от лъжовни водачи и от главоломно сблъскване с Рим.
Павел решава да проповядва СПИРИТУАЛИСТИЧНО МЕСИАНСТВО. Ето защо той слиза сред масите и заговорва на техния език. Той проповядва една мистична религия, в която Христос от революционер-пропагандатор бива преобразен в божествен дух, чрез който смъртните биха могли да получат безсмъртие. Павел премества Божието царство от този свят в отвъдния. Посланието датира от I век .
Павел от Деянията и Павел от ПГ са две различни личности. Смята се, че Посланието е дело на съмишленик на Павел. В Посланието на Павел до галатяните Бог открива сина си не на Павел. Бог е Павел. Христос не е човек, които някога е живял, а божествена сила, обладаваща страдащите вярващи – „разпъната” и все пак жива:
Съразпнах се с Христа
И сега вече не аз живея
Но Христос живее в мене.
( Гал. 2:20 )

Първо послание към коринтяните
Възприема се като компилация, в която едно достоверно окръжно послание на Павел е било преработено в проповед. Достоверните му части са писани през 51-52 год. – скоро след като Павел посещава Коринт. Посланието разкрива същността на Павловото учение: Христос, когото Павел проповядва се отъждествява с ЛОΥОS (“единородния божи син“ на Филон от Александрия); Павел проповядва революция, но революция изцяло духовна и не от този свят (I кор. 1:23-29); за Павел целият материален свят е грешен и обладан от демони; човек може да бъде спасен не чрез война по плът, а чрез Божие посредничество, чрез .ЛОYОS „божията сила и божията мъдрост“, въплътени в последователите на Павел, срещу които демоните са безсилни; хората не могат „да излязат от света“, но могат да водят целомъдрен, трезвен, аскетичен живот; да бъдат доволни от положението си и да не се опитват да го променят (различна от притчата за Йосиф); Павел прави извода, че наложената от юдейството забрана на някой храни е суеверие; В чл. ХI разглежда първоначалното причастие или господнята вечеря, която при Павел е непринудено обща трапеза.
Павел тактично се опитва да разубеди „говоренето на езици„,  възторженото и несвързано говорене, което придружава религиозния екстаз при неграмотните хора  в полза на свързаното проповядване:
„Езиците си имат значение; но само един Бог знае какво значат. Ако външен човек посети събранието, той БИ ВЗЕЛ ПОДОБНО ДЪРЖАНЕ ЗА НЕВМЕНЯЕМОСТ, докато проповядването би могло да го покръсти.“
                                                                                                ( I кор. 24:40 )
В чл. 12, 16-17 се говори за Св. причастие. Тук с думата Христос се обозначават всички вярващи взети заедно. Последователите на Павел не смятали, че на събранията ядат тялото Христово и пият кръвта му. Те вярвали ,че като ядат и пият заедно „стават част от Христовото тяло“. Те самите ЗАЕДНО образували това тяло. Ето защо техният Бог не бил вече царят на зърното или духът на дървото, а отражение на нуждата им от другарство и солидарност. „Христос-Исус”  от хора отритнати от обществото, ги сливал в едно цяло. Петнадесета глава „За  възкресението“ е риторична поема за възкресението, в която възкръсването на Христос е свързано с възкресението на всички християни. Христос не е историческа личност, а ЛОYОS, въплътен в християнската община, чрез когото християните ще победят смъртта и ще станат безсмъртни. В Посланието материалният свят е отхвърлен като неизкупим.  Христос, когото Павел проповядва е Божи син, а не човешки син. У Павел „божието царство” е царство не от плът и кръв, а царство на духове, освободени от властта на материята, посредством чудо.
Второ послание към коринтяните
Съдържа решаващи доказателства, Христос от Павловите църкви не е историческият Исус, разпънат на кръст в Юдея. Павловият Исус е „духът” ( II Кор 3:17-18) и образ на Бога ( II Кор 4:4) – едно от названията, които Филон употребява за ЛОYОS.

Най-подчертано еврейската книга на Новия завет е Апокалипсисът
Към 93 – 95 год. един еврейски християнин в Мала Азия, навярно някой, който бил избягал от Палестина 20 год. преди това, събрал пророчества от времето на еврейското въстание, прибавил много нов материал към тях и създал поемата, позната като Апокалипсис.
Авторът пише на гръцки като на чужд език, който никога не е владеел до съвършенство. Тематиката и езикът са взети изцяло от еврейските пророци. В тази съкровищница от напластена образност, авторът изсипва цяло богатство от ИНВЕКТИВА (рязко изобличение; оскърбителна реч) нажежена до бяло, която можело да бъде написана само от еврейски революционер от времето на Флавиите. Той е изпълнен с омраза срещу Рим и мисионерите на Павел, които проповядват подчинение на Рим. Седемте глави на змея в Апокалипсиса са седемте големи провинции в Римската империя: Галия, Испания, Африка, Мала Азия, Армения и Месопотамия, Юдея и Сирия, Балканския полуостров. 
Представата на автора за „Божието царство” е съвсем материалистична и противоположна на Павловата. Месията, символично изразен в поемата чрез заклано агне, отражение и олицетворение на мъчениците от всички епохи, е изкупил с кръвта си едно земно царство за човеци от всяко племе, език, люде и народ. (Откр. 5:9 – 10; 13:8 ). Четиримата конници (заимствани от Захария) носят война, глад и мор за човечеството. Ерусалим е стъпка под краката на езичниците. През това време ЗВЕРЬТ – Римската империя – олицетворение на Сатана – убива тези, които отказват да боготворят образа му. (Доминициан) Но дните на Антихрист са преброени. Ангели летящи в небесата, провъзгласяват, че часът на Съда е настъпил, че „падна великият Вавилон„ (Рим) и че тези, който се покланят на императора вечно ще бъдат преследвани с огън и жупел. С превръщането на Рим в димящи развалини, Божието царство настъпва на земята. Месия–войн, облечен в изпръскани с кръв дрехи, предвожда небесното войнство, за да унищожи неприятеля си. Звярът – император е хвърлен в ада.
В края на хилядолетието пророкът, подобно на Йезекил предвижда една последна война между светиите и новите неприятели от всички краища на земята и една окончателна свръхестествена победа. Тогава ще настане последния съд на мъртвите, когато малодушните, предателите, идолопоклонниците ще отидат в ада при Нерон. Ще бъдат сътворени ново Небе и нова Земя и нов Ерусалим, в който Бог ще живее с хората и където смъртта, скръбта и страданията повече няма да съществуват. Картината на Земята преди и след Сътворението на Божието царство много напомня халдейското учение за „Голямата година“, преработено от християнския апологет Лактации в теорията за шестте Еона и осмото хилядолетие.  Макар и изпълнена с чудеса утопията на автора от начало до край е земна и материална.
Новият Йерусалим е новозаветния вариант на Райската градина. Вратите му са отворени за всички, освен за идолопоклонниците, чародейците, убийците и подобните на тях.

В широкия смисъл на думата Библията е история на човечеството, която звучи доста оптимистично. Композицията на Библията е подчинена на митологичната триада ПОРЯДЪК – ХАОС - ПОРЯДЪК→ РАЙСКАТА ГРАДИНА – хаосът започнал с първородният грях, който ще завърши с Второто пришествие и Новият Ерусалим – възстановения порядък.

Защо Иисус трябва да умре?
За да бъде разпространена от Палестина в Сирия, Мала Азия, Гърция, Египет, Римската империя и Западна Европа новата религия трябва да бъде „адаптирана“ за хората в тези райони. Новият Бог не бива да отстъпва по мощ, величие и чудотворство, на божествата, които трябва да измести. В хенотеистичните религии, предшестващи монотеистичното християнство, e широко застъпена древната идея за прераждането: гибелта и съживяването на Озирис в Египет;  насилствената смърт и възвръщането към живот на бог Тамуз (Адонис); смъртта на Атис и възкръсването му след три дни; разкъсването на парчета и прераждането на Дионисий. Тази идея е широко разпространена в земеделските общества. Това е митологичният образ на вегетацията.
В градовете обаче тези митове за смърт и възкресение били преосмислени в надежда за продължаване на живота при по-добри условия, в един по-щастлив свят ОТВЪД ГРОБА. Така поклонниците на Озирис, чиито култ бил разпространен от Египет до Гърция и Рим, смятали, че, възкръсвайки той им осигурява живот в един по-добър свят. Орфическите братства в гръцкия свят, свързани с култа на Дионис, проповядвали, че душата на човека е била погребана в тялото заради грях, но чрез много прераждания, чрез аскетичен живот тя можела да бъде освободена от „колелото на раждането” да добие първоначалната си божественост. При приемниците на Ал. Македонски еврейските народни маси възприели от ПЕРСИЙЦИТЕ (Зороастризма) схващането за живота като вековна война между силите на доброто и злото, в края на които мъртвите ще бъдат възкресени и възнаградени според делата им. ЕСЕИТЕ (утопичните „леви” фарисеи – смята се, че тяхното учение лежи   в основата на ранното християнство) посредством питагорейците възприели орфическата идея за  ПЛЕННИЧЕСТВОТО НА ДУШАТА В ТЯЛОТО и ОСВОБОЖДАВАНЕТО Й ЧРЕЗ АСКЕТИЧЕН ЖИВОТ. Така естествено се ражда идеята, че МЕСИЯ, божият представител на ЗЕМЯТА, подобно на древните царе трябва да умре и възкръсне, за да може народът му да живее.

РАЗПЯТИЕТО - християнска интерпретация на пренасянето на вожда в жертва
В античния свят магьосникът или врачът е първият бог – вожд. Той се избира за определен период от време, защото се смята, че с времето неговите сили намаляват. Когато идва краят на царуването магът – вожд бивал убиван. По-късно вождът – фараон бил „божи наместник”. В края на определен срок от него се очаква да умре, за да подсили изчерпаните възможности на Бога. Фараонът обаче искал да живее и някой нещастник заемал мястото му. В древен Египет тази нещастник олицетворявал Озирис – бога на зърното. При смъртта му фараонът бил почитан като Озирис – както би станало ако той самият бил умрял. Във Вавилон обличали в царски дрехи един осъден на смърт; позволявали му да се забавлява 5 дни с наложниците на царя; бичували го и го убивали – вместо царя. В Мексико обреченият бил щастлив цяла година.
Подигравателното обличане на Исус в роба и коронясването му (Матеи: 26:56; Марко 24:50; Лука 23:49) не можем да считаме за исторически факт. Човешките жертвоприношения били широкоразпространени в древните общества. Евреите заслужено се гордеят с тяхното премахване.
Когато се стига до съчиняването на разказа за Месията – мъченик, който ще се завърне като победител над смъртта, съвсем естествено е подробностите да се вземат от старите жертвени обреди. 

Девственото зачатие 
Споменато в един пасаж при Матей и в два стиха от Лука, девственото зачатие е по-късна прибавка в евангелските текстове, резонанс от езически мит, чието начало можем да проследим до праисторическата епоха, когато същността на бащинството е била непозната и следователно всяко дете се е считало за родено от девица. От тук боговете, създадени по човешки образ, първоначално също били считани за родени от девица: египетската Изида зачева Хор след като съпруга й Озирис е вече мъртъв; вавилонската богиня Ищар поначало няма съпруг. 
В по-древните митични пластове Богиня – Майка е земята – майката на човечеството и на всички неща. Докато същността на бащинството не бива осъзната, Богинята – майка няма нужда от съпруг. В ИНЦЕСТА (божествения брак) край богинята има мъж, който е с неопределен статус – неин съпруг и син едновременно.

            Исус в яслите
        Разказът на Лука може да се проследи до легендата за бога на скотовъдните племена Хермес изобразяван, положен в кошница вместо в люлка. Приказният мотив за царското дете, положено в кошница и хвърлено в река (Море), за да се завърне възмъжал и поеме престола.
Превръщането на водата във вино
По време на зимните празненства на Дионис, на остров Андрос в Егейско море – недалеч от Ефес, където било написано IV Евангелие се е вярвало, че всяка година на 6 януари от една чешма в храма на Дионис е тече вино. Едва ли може да е случайност фактът, че католическата църква празнува чудото в Кана на 6 януари.

Авторите на мита за Исус събрали странстващи легенди, примесили ги с исторически личности, систематизирали сходните черти между разказите за езическите богове и разказите за Исус и търсели в небесата звездни обяснения за двете. Те са оставили без отговор въпроса: защо хората, на които бил необходим мистичен култ, са се главоболили да създават нов, вместо да използват някой от вече познатите. Съзнателно променяно, юдейството се превръща в идеология, целяща установяване царството на справедливостта на земята. Голяма част от евангелския разказ е сливане на еврейската надежда за идването на Месия с легендите за Бога – изкупител или някакъв вожд – мъченик. По някакъв начин една историческа личност, за която знаем твърде малко, става обект на митични разкази: за един превъплътен Бог, за девствено раждане; за мистична смърт; за погребение и възкресение.

Но в основата на Павловото християнство, разпространявано днес, ляга не историческата личност Исус, а митът за превъплътения бог. 
Новият завет съдържа непреодолими противоречия: един еврейски месия от човешки произход, който все пак е бог от самото начало; едно материално божие царство на земята и при все това царство не от този свят, което не може да бъде наследено от кръв и плът; порицаване на богатите и видения за падането на Рим успоредно с увещаване на робите да служат на господарите си; мечтите са хилядолетието на бедните и гладните и мистичното бягане от действителността на по-състоятелните.
Догматичната, авторитарна страна на новата религия става идеология на феодализма.


БИБЛИОГРАФИЯ
1. Бейджънт, М. и други. Светата кръв и свещеният Граал. Абагар – Холдинг. С. 1994
2. Робертсън, А. Произход на християнството. НИ, С. , 1991
3. Библия. Св. Синод, С. , 1991
4. Петканова, Д. Старобългарска литература – енциклопедичен речник, Петър Берон, С.1992
5. Кирило – Методиевска енциклопедия, А – 3, БАН. С., 1985 ( Том I – 1983; том II – 1996 )
6. Пълна православна библейска енциклопедия, том 1, В. Търново.1993
7. Вечното в двата библейски завета ( сборник ). Слово, В. Търново, 1994
8. Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. Хр. Ботев, С. ,1994
9. Елиаде, М. Трактат по история на религиите. Лик, С., 1995
10. Фрейзър. Фолклорът в Стария завет. С. , ОФ.1989
11. Фрейзър. Златната клонка, ОФ, С. 1984
12. Жилсон, Бьонер. Християнската философия. УИ “ Климент Охридски” С., 1994
13. Тахмасян, А. Основни учения на Библията, Унисон. Варна, 1992








[1] Това е втория потоп в старогръцката митология; първият е по времето на Огигес цар на Беотия. След него Атика не била обитавана 250 години според античните автори; третият потоп е при Дардан; така се появили Дарданелите.
Публикуване на коментар