19 юли 2016 г.

Европейските политики и славянската църква на МЕТОДИЙ

   Преобладаващата част от изследователите на Кирил и Методий все още избягва да приеме, че е било възможно през IX в. да се води борба за изграждане па народ­ностна църква. Затова и научният интерес най-често се насоч­ва към проблемите на непримиримостта между Рим и Конс­тантинопол и към мястото на солунските братя в отделните стълкновения на този конфликт. Навикът ни да боравим с гло­бални представи ни затруднява да видим в собствения им смисъл конкретните исторически събития.

     Трудно е да се повярва, че при непреодолимата традиционност на католическата църква тогава, в нейната дипломатика макар и за кратко време, е бил приет принципът за богослужение и църковно-юридическо строителство на го­ворим език.

    Когато пристигат във Велика Моравия през 863г. Константин Философ и Методий заварват там църковна организация и училища, създадени от франкското духовенство, от патриар­шията на Аквилея и от мисионери на Венеция. Те са от тип, предназначен за новопокръстени народи – за усвояване на азбучната догматика и основна грамотност. Привилегированото положение на носители на „неизповедаемите тайни” си запазват латинските духовници и то не само по отношение на славянството, но и към другите народи в Европа. А това на практика е значело, че само висш латински духовник е имал право да тълкува, да пише, да законодателства. А на масите, които не разбират латински, се разрешавало да се молят на своя си език (било на немски, било на Вулгата), но това се отнася само за ежедневните молитви, Верую-то и някои проповеди[1].
В отговорите на папа Николай І, до българския княз Борис от 866г. изрично е подчертано, че не може на местен духовник да се повери тълкуването на книгите. То ще бъде упражнявано от пратеник на папата.

     Големият исторически принос на Константин Философ и Методий е в идеята славянската писмена култура да бъде развита до всеобемащ обсег – и като богослужение, и като мироглед и образование, и като етично и държавно законодателство. Така младата писменост на славяните бива спасена от опасността да се превърне в един от провинциалните варианти било на римската, било на византийската култури.

     Мисълта за пълноправна славянска църква се съдържа  във всички прояви на Кирило-Методиевото дело. Но практическите ходове по постигането се диктуват и търсят с оглед на условията: първоначално при княз Ростислав (863-867), при блатенския (Панонски) княз Коцел (867г.) и окончателно в Рим (867-869г.) Тази идея е така настъпателно развивана от Кирил и Методий, че в Пространното Кирилово житие бива заложена още в квази цитата от писмото на княз Ростислав до император Михаил ІІІ:
        „затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител”
     При всички дискусии в съвременната наука дали да приемем за автентично Ростиславовото послание, остава безспорен факта, че цитатът е редактиран така, още когато Методий е жив. Това означава, че в него е формулирана политическата и църковно-организаторската идея на Кирило-Методиевата мисия във Великоморавия.
     По-късно, в Пространното житие на Методий (гл.XІІ) е поднесен цитат от була на папа Йоан VIII до княз Светополк (към 880г.), в която правата на архиепископ Методий са представени пак като на духовен глава на славянска църква: “в негови ръце са дадени от Бога и от апостолския престол всички славянски страни”. Проверката за този агиографски текст е възможна, тъй като е запазена самата була: оказва се, че формулата не съществува в папското писмо. Макар и представена като автентичен цитат, в житието тя е само съображение на Методиевите ученици, наследили организаторските планове на своя учител.
     Запазените автентични свидетелства не ни дават възможност да означим всички етапи в развитието и в изпълнението на тази програма за църква на славянски език – перспективна както за народностното самоопределяне на славяните, така и за престижа на папството. Но все пак можем да ги набележим с голяма вероятност.
Началото й е още в творческия подтик у Константин и Методий при създаването на славянската азбука и на първите славянски книги. Но реално, славянските първоучители пристъпват към изпълнението й чрез мисията си при великоморавския княз Ростислав. Според Кириловото житие в организацията участва лично князът:
“Като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той (Константин Философ) преведе целия църковен чин и ги научи на утринната, вечернята, повечерието и литургията…”
     Както показва изследването на Ф. Дворник, употребените старобългарски названия са калки на утвърдени византийски термини и представят всички части на църковния кръг. Поради неконкретността на този пасаж, различните изследователи определят в различна степен обема на църковните книги, подготвени от Константин Философ. Вещ богослов като Иван Гошев прави извод, че Константин Философ е дал на славяните ”целия църковен чин изчерпателно”. Безспорно е, че славянските книги са давали възможност за пълен кръг църковни служби. Именно поради това Константин и Методий срещат реакцията на триезичниците. Но Константин Философ подготвя защитата си от позициите на най-прецизно богословие и филология. Аргументите му намираме подробно отразени в житието. Но в цялостния им вид ще са били организирани в трактат – внушения и цитати, от които има в старобългарските агиографски и полемични творби, също и в аргументацията на папските були, с които се разрешава славянското богослужение.

     Идеята за църква на славяните, основана на племенно езиков принцип бива възприета от папа Адриан II (867-872) по време на престоя на Константин Философ, Методий и учениците им в Рим.
     От зимата на 867г. до лятото на 869г. славянските книги биват осветени, славяноезичните църковни служители получават от папата чинове и вероятно се е подготвяло ръкополагането на Константин Философ за епископ. Смъртта на Константин-Кирил (14 февруари 869г.) в Рим заплашва да сложи край на славянското дело.
     С енергичното застъпничество на блатенския княз Коцел, през юни 869г. папа Адриан ІІ ръкополага Методий за архиепископ на всички славяни в земите на Ростислав, Светополк и Коцел. Булата на папа Адриан II от 869г. не е запазена в латинския оригинал, за който се вярва, че е бил редактиран от Анастасий Библиотекар. В Методиевото житие, гл. VIII, е възпроизведена като че ли друга, по-ранна була на папа Адриан II – с която Методий и учениците му са утвърдени за учители и свещенослужители на славяните. Актът, с който Методий е ръкоположен за архиепископ, в гл. VIII не е цитиран. Това епохално събитие е отбелязано в летописен стил:
Коцел…го изпрати (Методий) при папата заедно с двадесет души, почитани люде, да му го ръкоположат за епископ на Панония – на престола на свети Андроник, апостол от седемдесетте, което и стана”.

     Булата на папа Адриан II за посвещаването на Методий за архиепископ е засвидетелствана в “Похвално слово за Кирил и Методий”. Автентичността се доказва от потвърждаващата я след единадесет години була на папа Йоан VIII (отнасяна към 880 г.). Извършеният текстологичен анализ на фрагментите и общите пасажи в по-късните папски були разкриват, че документът, с който Методий е бил ръкоположен за архиепископ, е имал следните указания:
1.    Признава се славянското писмо и се аргументира необходимостта славяните да изповядват християнството на своя език: “да свикнете добре с божиите заповеди”. Подбраните цитати от писанието са извлечени от обосновките на Константин Философ в диспутите му в защита на славянското писмо.
2.    Предписва се по време на богослужението – апостолът и евангелието да се четат най-напред на латински, а после на славянски. Историците се съмняват дали е автентичен следващият пасаж, който изрично предписва славянския език за всички църковни обряди:
“…да ви поучава… да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението”, както е написано в Методиевото житие. Имайки предвид общата предпазливост в булите на папа Адриан II, съмнението към агиографския текст изглежда основателно.
Доверието на папата към първия славянски архиепископ е свързано с две страни от дейността му: идейно-богословска безукорност – дословната характеристика за Методий е: “мъж със съвършен разум и правоверен”; отношението на Кирил и Методий към въпроса за диоцезите – крайно изострен в средата на IX в.: “Те като узнаха, че вашите страни принадлежат към апостолския престол, не противодействаха на каноните, а дойдоха при нас, като донесоха мощите на свети Климент”. Този пасаж е подминаван от изследователите, а той е позиционен, както ще се види от по-нататъшната дейност на Методий.
3.    Посланието е адресирано до князете Ростислав, Светополк и Коцел, но се отнася за всички славянски области: “…но и на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от бога и от свети апостол Петър…”. В така редактирания текст е заложена перспективата славянската църква на архиепископ Методий да стане обединителен център и за южните славяни. Политика на Рим в такава насока е документирана по-късно при папа Йоан VIII в 873 и 874г.
Трудно е да се вярва, че тя датира още от първоначалното решение на папа Адриан II в 869г., след като знаем, че от 866 до февруари 870г. българският диоцез е под римска власт. През лятото и есента на същата 869г. се разменят пратеничества между българския княз Борис и папа Адриан II, в които трябва да се постигне единомислие на кое духовно лице да се възложи архиепископството за България. И точно от документацията на тези преговори личи, че за лятото и есента на 869г. не се предвиждат права на Панонския архиепископ Методий над онези области от древния Илирик, които са в границите на тогавашна България.
Но тази редакция в Методиевото житие е свидетелство, че авторът му, най-близък Методиев ученик, обобщава глобалната политика на Рим към делото на Методий, без да следва хронологията и постепенността в развитието на славянската църква.


Как е бил обозначен диоцезът на архиепископ Методий? От запазените фрагменти не става ясно. В Методиевото житие е лансирана една съвсем обща формула “на престола на свети Андроник. А териториално е обозначено с името на старата римска област Панония. Навярно така неопределено е стояло и в папската була, ако съдим по издигнатото от залцбургското духовенство обвинение, че Методий е узурпирал чужд диоцез, поверен на Залцбургската архиепископия преди 75 години от фанкския император.
Не е конкретизирано и отношението на Методий като архиепископ към завареното франкско духовенство. Папа Адриан II е разчитал, че възстановяването на една стара архиепископия не се нуждае от особена аргументация. В тази неопределеност на формулите Рим е търсел възможности за лавиране при въвеждането и подкрепата на една толкова непозната до тогава практика.

Какво е значело за IX в. възстановяване на престола на апостол Андроник? Църковната легенда изтъква апостол Андроник като пръв епископ на Илирик. Наистина, Панония е спадала към Илирик. Седалището на архиепископията тогава бил град Сирмиум при долното течение на река Сава. Но църквата на Илирик от IV до VII в. претърпява няколко реорганизации. Коя от тях е била базата за решението на папа Адриан II? Съпоставката на оцелелите фрагментарни данни води до предположението, че папа Адриан е регламентирал архиепископията върху най-старата традиция на катедрите и не се е съобразил с реорганизацията от византийския император Юстиниян в 535г. Църквата на Илирик с център Сирмиум е била завладяна от аварите до края на VI в. и градът е бил разрушен. Възстановяването на архиепископията чрез Методий в 869г. всъщност се извършва след прекъсване от три века. Политически това става възможно поради ликвидирането на аварския хагант и последователното християнизиране на формиралите се славянски княжества.

В какво се е състояла реорганизацията от 535г.? В новелата на Юстиниян I намираме кратък исторически преглед на архиепископията с център Сирмиум, който е бил седалище “на цялата висша власт, както по гражданските, така и по епископските дела. После обаче, по времето на Атила, по причина, че местата на същия Илирик били опустошени, префектът Апремий дошъл в Солун, като избягал от град Сирмиум. Тогава и епископското достойнство последвало самата префектура и солунският епископ заслужил известно предимство”.
Тъй като иска да обезсили и Солун като епископски център на Илирик, за да области църквата на родния си град Таврезиум, Юстиниян I заключва, че ръководното положение на солунската църква било “не поради собствената власт, а под сянката на префектурата”. Той отделя новата архиепископия на Първа Юстинияна и повелява “всички светейши предстоятели, архиепископи на спомената Първа Юстинияна, да имат и предимство, и пълна свобода да държат епископите под своя власт, да ги ръкополагат и във всички гореспоменати провинции да се ползват с най-голяма почит…като на солунския епископ се отнеме всяко право на общуване с тях”.
Населяването през VI в. на Илирик от езичници (главно славяни) обезсилва тази новела. И когато през XI в. започва покръстването на балканските славяни, папството потърсва правата си от предюстинияновото време: през 860г. папа Николай I, в писмо от 25 септември до византийския император Михаил III иска “да му бъде подчинен отново солунският митрополит с епархиите на Епир, Илирия, Македония, Дакия, Мизия”. Тези старинни наименования в средата на IX в. свидетелстват, че в Рим продължават да се придържат към организацията на катедрите от времето, когато Солун е центърът на архиепископията на Илирик, тъй като по-ранните центрове на престола на апостол Андроник – Сирмиум и Първа Юстинияна – в 860 г. се намират в границите на езическа България.
Тук излиза наяве една напълно забравена днес представа: за град Солун като за архиепископско седалище на Илирик от VI до IX в., наследник на катедрата на Сирмиум след ликвидирането й от езичниците. Вече приемствеността на Солун от Сирмиум се обвързва и с отделни култове, като свети Димитър например. По тези причини солунският произход на Методий ще се е оценявал в Рим благоприятно за издигането му на старата катедра на Сирмиум. В научната литература многократно е цитиран и коментиран онзи пасаж от Пространните жития, в който се разказва, че император Михаил поверява славянската мисия на Константин Философ и Методий с думите: „ ...вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски”.
Медиавистиката не обръща внимание на изтъкването на Солун като роден град на славянските апостоли е направено в житието на Методий, а не на Константин Философ, създателя на славянската писменост. В ЖМ е подчертан престижът на Методий именно в Солун:
„...и по бащина, и по майчина страна той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на бога, но след това на царя и на цялата Солунска област...”( ІІ гл. ).
В този цитат се набляга на високия авторитет на семейството именно в солунско – областта, за която претендира римският папа Николай І в 860г.
Систематизирането на приведените данни, досега откъслечно пръснати в историческите извори за ІX в., разкрива, че през 869г. възстановяването на архиепископията в Панония с център Сирмиум като наследница на църквата на древен Илирик, е било ръководено от следните принципи:
§  основава се на старата римска традиция до ІVв. (от времето на папа Дапондес) с легендарно начало от времето на апостолите;
§  отхвърлят се претенциите на византийските императори да решават църковните въпроси на Илирик.

Римските легати на Осмия събор в 869-870 г. заявяват: „ Гръцките господари...ако воювайки с разни народи са бивали или победени или победители, те не могат обаче да предрешават правата на божията църква, която знае само благост и мир”.
Тази позиция над политическите превратности насочва папството към архитрадиционализъм при възстановяване на катедрите; взимат се под внимание новите държавни реалности при славяните, доколкото имат политическа мощ да се противопоставят на претенциите на двете европейски империи.
В Константинопол папските легати се аргументират освен с древните си права, но и с правата на „владетелите на Илирик при сегашните обстоятелства”, които са се обърнали към Рим. А извън византийския император, владетелите на Илирик през 869 г. са славянските князе: Борис-Михаил, Ростислав, Коцел, Светополк.
„Що се отнася до диоцеза Илирик, който апостолите престол владее... по древно право и по право, възвърнато му от неговите (на Илирик) владетели при сегашните обстоятелства”.
В съображенията се отчита и новият етнически облик на Илирик – с разрешаването и утвърждаването на богослужение на славянски език. Така архиепископ Методий за първи път ръководи европейска християнска църква, опряна върху народностно-езиков принцип.
Ще трябва да дадем право на славянския историк Милко Кос, който датира булата на папа Адриан ІІ за ръкополагането на архиепископ Методий през лятото на 869г. Той излиза от предположението (оспорвано от някои автори), че Анастасий Библиотекар е редактирал документа. А Анастасий бива възвърнат на службата си в Рим в началото на юни и изпратен в Константинопол в края на лятото. Цитираният по-горе отговор на папските легати в Константинопол сочи, че те знаят за ръкополагането на Методий. Това е нов аргумент за същото датиране.
Ако приемем, че архиепископ Методий е ръкоположен през лятото на 869 г., ще трябва по нов начин да изтълкуваме и постъпките на княз Борис І през 869 г. за архиепископ.
Васил Златарски отбелязва, че между Рим от една страна, и  България от друга „... втората половина на 868 г. и първата половината на 869 г. римските духовници преминали без заявления на каквито и да е изисквания от страна на българския княз. Обаче към средата на 869г., когато преговорите между Цариград и Рим (по повод на Вселенския събор) получили вече един определен характер, сношенията на Борис с римската курия вече зачестили”
Златарски предполага, че постъпките на Борис за архиепископ са само ПРЕДТЕКСТ, а не реална претенция, „че той много по-рано бил решил да се върне към Цариградската църква”. Затова Златарски не приема думите на Анастасий Библиотекар, че „българският княз не бил в състояние да понася по-дълго бавежа на очакванията”. Изпратената от княз Борис делегация в Рим през юли-септември 869 г., начело с българския велможа Петър, да иска архиепископ е била всъщност последица от ръкополагането на Методий. А изкуствено създаденият от папа Адриан ІІ „бавеж” се е държал на двойната му сигурност:
а) че България е трайно под римска власт и
б) че на Вселенския събор в Константинопол в името на „формулата на единението” папските легати ще имат неограничено господство.
Точно този бавеж тласка българския княз към постъпки в Константинопол, които следват в началото на 870 г.
Римските легати отиват на Събора, открит на 5 октомври 869г., с убеждението, че е завършено възстановяването на папските права над цялата територия на славянизирания древен Илирик. Даже чрез държавните граници на България си присвояват на изток и традиционни константинополски диоцези. Именно стремежът на римската курия да се яви на този важен събор с уредени свои църкви в Илирик е още едно доказателство, че ръкополагането на Методий е станало през лятото на 869 г.

Успехът на Рим бива ликвидиран още на следващата 870г. През март 870г. на екстрено заседание на Осмия вселенски събор се решава българската църква да премине към Константинопол.
През есента на 870г. след успешни военни и политически действия на Людовик Немски срещу Великоморавия, Методий бива пленен, съден и пратен в затвор. С това се възстановяват и правата на франкското духовенство над славянските църкви в земите на Средни Дунав.

Епископският съд над Методий в 870-871 г.  разкрива историческите мащаби на Методиевото новаторство в областта на църковното строителство. Опазен е документ, произхождащ от канцеларията на Залцбургската архиепископия: „Покръстване на баварците и карантаните, който е всъщност обвинителния акт.
И в житието на Методий, гл. ІX, е отразен подробно този съдебен процес. Атмосферата на разправа над пленения архиепископ е пресъздадена много живо. Поведението на славянския учител, под подигравки и издевателства, е толкова устойчиво, борческо и умно, че именно този образ засяда в паметта на славяните.
В научната литература многократно са анализирани историческите извори за Залцбургския съд. Установено е, че той е свързан с пленяването на моравския княз Растица (Ростислав), съденето му в Регенсбург в 870 г. и ослепяването му. В резултат на това поражение славянските князе признават върховната власт на Людовик Немски, който от своя страна дава възможност на Залцбургския архиепископ Адалвин и на пряко заинтересованите фрайзингенски и пасавски епископи да отстранят насила славянското духовенство и да си възвърнат господството над дунавските славяни.

Именно на този съд през 870-871 г. се срещат двете доктрини (според терминологията на обвинителния акт) за организация на църковния живот в Европа през ІX в., които можем да обозначим със съвременните понятия: имперска и народностна.

Християнизирането на европейските езичници се ръководи и се извършва от традиционни механизми и практика. Усложнения в тях внася огромната славянска маса в Европа с изискването си ДА ИЗГРАЖДА АВТОНОМНО църковния си обряд и религиозен живот – на свой език и върху своята племенна култура. Това всъщност сигнализира формирането на народностите – процес, противопоказен и разяждащ традиционните имперски структури. Така конфликтът за устройството на църквата у славяните прераства в универсален сблъсък на посочените две програми:
Имперска, представена от Франкската империя на Запад и от Византийската на Изток, която предвижда църковна организация, подчинена на имперската: териториалните граници и феодалната йерархия се възпроизвеждат пряко и в устройството на църковния живот, подчинен на държавната власт;
Народностна, където църковните единици са по-малки, но обединяват народности. Пряко са подчинени на папата, без посредничеството на една от двете империи.
Народностната доктрина се санкционира в Рим в средата на ІX в. под влияние на три исторически фактора:
1) папството изгубва военната си и имперска мощ; големите европейски империи не са му безусловно подвластни; има и случаи, когато му противостоят и папството търси силата на славянските княжества, воюващи непрекъснато с империите.
2) папството изгубва огромни диоцези от агресията на арабските мохамедани; единствен ресурс за компенсиране с нови християнски маси са европейските езичници, в преобладаващото си мнозинство – славяни;

Кирил и Методий създават славянска писменост и устройват религиозен обред на славянски. Те защитават своето дело: богословски – от позициите на най-висока култура; политически – от позициите на силните славянски държави Великоморавия и България; филологически чрез добре сверените славянски книги.

Реакцията на имперското духовенство не закъснява. Позицията му е обстойно формулирана в обвинителния акт, един пространен паметник, летописен по форма (в научните издания е разделен на 14 глави) и остро публицистичен по строеж и по идеи.
Имперското начало в църковния живот на Франкската държава е проследено във всички етапи от  взаимоотношенията между славяни и франки. Самият духовник, който е учредил Залцбургската държава, произхожда от кралското семейство. А властта на франкския император над заселените със славяни земи се обосновава с военната му победа над хуните и аварите и с феодалната му власт над славянските князе. Земите са имперски. Данъкоплатците на империята са й подчинени и в църковно отношение.
Във финала се уточнява, че правата на залцбургското духовенство при славяните били безспорни „дотогава, докато се появила новата доктрина на Методий Философ”. Тук думата „доктрина” (учение) е употребена иронично, с което още повече се подчертава идейният характер на конфликта.

Същият имперски възглед за устройството на църковния живот се изповядва и на византийските събори от онова време, при разглеждане претенциите на папата за старите му балкански диоцези. Когато на следващия събор в Константинопол през 879 г. папските легати поставят въпроса да им бъде върнат българският диоцез, влизащ в Илирик, византийските епископи им отговарят, че въпросът е от компетентността на императора и те могат само да се задължат да ходатайстват пред него да се заеме с решението му. А кесарийският епископ Прокопий обобщава с думите:
„ Трябва да се надяваме, че благочестивият император Василий, по божие благоволение и чрез молитвите на светейшия Фотий, със силата на оръжието ще възстанови старите граници на империята и ще придобие власт над нашата земя (разбирай ще унищожи България!). Когато пък това стане, тогава императорът по свое усмотрение ще определи границите на патриархатите, тъй че между патриарсите няма да възникнат никакви спорове”.

В обвинителния акт на Залцбургското духовенство, главите 12. и 13. са посветени на блатенските князе (корутанските) Привина и сина му Коцел, васали на франките, и се търси отговорност от княз Коцел за неустойка към залцбургските духовници. Последната 14 глава е патетично обобщение на обвинението:
„И така, от времето, когато по заповед на император Карл, народът на източна Панония започнал да бъде управляван от ювавенските (залцбургските) епископи до днес са изминали 75 години, като никой епископ, дошъл от другаде, не е имал църковни права в онази гранична страна, освен залцбургските ректори...”
На тази осветена имперска доктрина е противопоставена практиката на Методий, подигравана, че е новаторска, антитрадиционна:
„...един малък грък Методий... изнамерил и нововъвел славянски букви, превеждайки мъдро от латински език римската доктрина и необходими книги”.
В обвинителния акт не се споменава нищо за папското решение, с което Методий е ръкоположен за архиепископ. То се игнорира, противоречи на тогавашната европейска традиция. Папството не отстъпва от своята линия и продължава подкрепата си на Методий. Запазената документация от страна на папството категорично доказва, че и в началото на X в. римската курия не променя становището си за автономността на славянската архиепископия на Сирмиум, с което на практика отстоява позицията си от 869 г. Освен чрез ръкополагането на Методий тази позиция бива и формулирана от папските легати на Осмия вселенски събор:
„ ...разликата на езиците не нарушава църковния ред. Защото апостолският престол, макар че самият той е латински, поставял е всякога, и сега поставя на много места, съобразно със страната гръцки свещеници”.
Така се постановява – християнизацията и новоутвърдените църковни диоцези да се съобразяват с трайните народностно-езикови промени, настъпили в Европа.

Успешните военни действия на славяните от Средни Дунав (моравци и карантани) придават сила на папската програма и при изумителната активност на папа Йоан VIII да опази славяните за римската църква – Методий бива освободен.

Нямаме преки данни за църковно-организаторската дейност на Методий след освобождението му от баварската тъмница. Единствените знания произхождат от ЖМ, където в житиеписен стил е възхвален разцветът на църквата, довел и до засилване и на моравската държава.
Отразени са само три аспекта от Методиевата архиепископска дейност:
1) извършване на славянските преводи, необходими за богослужение в църква от архиепископси ранг;
2) отразени са епизоди от съдебната практика на духовния глава;
3) усилията на архиепископа да приобщи към своя диоцез славянски земи чрез вождовете им (както покръстени, така и езичници).

Аморфността на информацията за големия период от 12 години (873 – 885 г.) някои съвременни автори тълкуват като знак за неуспеха на славянския архиепископ. В тази насока е съвсем категоричен сръбският медиавист Димитрие Богданович:
„ ...въпреки върховната поддръжка на Рим (869,880) Методий не е успял да изгради трайна славянска църковна организация, дори когато през 870 г. е поставен за архиепископ на панонско-сремския диоцез. Положението не се изменило и след неговото пътуване до Цариград 881-882г. Изложен на постоянния натиск на франкския клир, затварян и малтретиран (870-873г.), накрая ограничаван и в своите признати права и функции, Методий умира във Великоморавската държава на княз Светополк в 885г., а неговото дело бива сравнително бързо унищожено – що се отнася до ония земи”.
Логиката на този извод отрича базата, върху която е утвърждаван и разпространяван славянският църковен обред в земите на Илирик през IX - XI в. Това че не можем да реставрираме историческата конкретност, не ни дава право да пренебрегваме информацията от съществуващите податки. Макар и фрагментарни, те свидетелстват за стабилна организация на Методиевата архиепископия. Най-убедително доказателство се съдържа в: големия брой славянски духовници, подготвени от Методий:
 „ ...свещеници, дякони и иподякони, които 200 на брой, той умирайки оставил в областта на своята църква... „. Като се вземе под внимание свидетелството на ЖМ, че те светителстват само в крепостни градове – този брой показва славянско богослужение в широк географски простор.
Славянска богослужебна и религиозна книжнина векове се поддържа в земите на Панонската епархия, въпреки господството на латинската църква в западната част на диоцеза и преследването на славянския обряд през XI в. Славянските богослужебни книги, разпространявани в Хърватско и в цяла Далмация, са от старинен тип – много от тях възхождат Кирило-Методиевата редакция.
Но това е научно знание, доказано едва в наше време. А още тогава, от папските писма, които ги забраняват, проличава недвусмислено, че славянското богослужение е било поддържано с убеждението, че се следва делото на Методий.
В писмото си до Сплитския архиепископ папа Йоан X изразява учудване, че някои следват „учението на Методий” (изразът е негов), вместо евангелските повели. Сплитският събор (който е датиран към 1061 г.) бива свикан 175 години след смъртта на Методий. И въпреки тази двувековна давност, съборът е принуден да обяви Методий за еретик, за да обоснове забраната на славянското богослужение.

Това титулиране на славянското богослужение с името на Методий от страна на римската курия е предизвикано от самосъзнанието на онези, които носят идеята за славянска църква в Далмация, поддържат и укрепват същата идея в България. Срещаме я и в Дуклянския летопис.
Глаголическата писменост се опазва в Хърватско и в Босна дори до късното Средновековие, когато кирилицата повсеместно е наложена в България (от X в.), в Сърбия и в Русия (от XI в.). Тези явления, живи през много векове, свидетелстват за устойчиво организирана църква, която има училища за славянски духовници, скрипториуми за богослужебни и други религиозни книги, свързвани винаги в паметта на населението с Кирило-Методиевото начало, което ги прави свети и неотменни.

Най-същественият белег за стабилната Методиева църква е широкият кръг от богомолци – енориаши. Ако допуснем теоретично, че славянската традиция се е опазила чрез отделни центрове (манастири или църкви), ползващи се с някакво особено покровителство, тогава не бихме могли да обясним как е оцеляла цялостно и повсеместно при толкова официални забрани от страна на папството. Движението за славянска църква и книжнина е могло да оцелее само ако е било народно движение.
Този компонент – енориашите на славянската архиепископия: численост, териториално разпределение, народностна принадлежност – досега не е изследван. А той е централен в Кирило-Методиевата програма. Най-старинни и автентични данни за многобройността на енориашите в славянската църква се съдържат в обвинителен акт срещу архиепископ Методий от залцбургските духовници в 870 г. Там изгонването или принудителното напущане на Панония от пасавския духовник Рихбалд се обяснява с нежеланието на народа да посещава латинското богослужение:
 „ ...след като (Методий) изнамерил славянски букви, превеждайки мъдро от латински римската доктрина и необходимите латински книги, той станал причина щото за целия народ от страната да загубят стойност литургиите, евангелията и църковните служби на онези, които ги отслужват на латински.”
Тридесет години след залцбургския процес, във второто обвинение на залцбургското и могутинско (на Мюнц) духовенство, архиепископ Хато пише на папа Йоан IX:
„народът моравци, въставайки срещу властта на франките, се перчи, че бил отделен от тяхната (на франките) общност и конкретно, хвали се, че с Ваше съгласие е възвеличен чрез митрополит... Ако се надъхват по-дълго време с тази дързост, те ще се впуснат, както мнозина смятат, в кръвопролитие... И ако Вашият съвет не ги поправи, искат не искат, ще подложат врат на Франкските водители и предвиждаме, че това няма да стане без кръвопролитие и без взаимно избиване от двете страни... „
И двата документа сочат цялото славянско население на Панония и Моравия като трайно ориентирано към славянската архиепископия.

Конфликтът на славянското население с латинското духовенство продължава през X в. и се разраства и по-късно. Така например и със съвременни археологически разкопки е документирана съпротивата на славяните между Елба и Одер срещу епископската власт на Хафелберг и Бранденбург през 983 г. Немските историци разглеждат конфликта като непримиримост между езичеството и християнството. Но след като познаваме позицията на моравците, правомерно ще е да допуснем, че събитията в Средна Европа в края на X век, също са част от съпротивата на славяните-християни срещу франкското латинско духовенство и са продължение от онова „взаимно избиване от двете страни” в името на славянска църковна общност, предречено от архиепископ Хато в писмо до Йоан VІІІ, 30 години след процеса в Залцбург (виж по-горе)..
За папството на Панонско-Сремската архиепископия на юг, всред балканските славяни, податките са по-смътни. Извличаме ги от кореспонденцията на папа Йоан VIII и от агиографските славянски творби, посветени на Кирил и Методий и учениците им.

Папа Йоан VIII (872 - 882 г.) не само продължава балканската политика на предходниците си Николай I и Адриан II, но ги превъзхожда с по-гъвкави решения и с по-бързо реагиране. Десетилетието на неговата власт се вписва с много борби и компромиси с франките и византийците с едничка цел – да възвърне господството на Рим върху земите на древния Илирик, включващ и България, наричана в кореспонденцията на този папа “Илирийска провинция, която сега владее българският народ”.

След освобождаването на Методий от баварския затвор в 873 г.  Йоан VIII се обръща към сръбския княз Мутимир в 874 г. с категорично напомняне да прекрати своеволните действия на духовниците в сръбските земи и да предостави църковния живот за ръководене от архиепископа на Сирмиум, вече заел катедрата си. Тъй като това писмо не е опазено цяло, от фрагментите му е трудно да се направят по-категорични изводи. Но безспорно, че действащите християнски църкви всред сърбите се придават към Методиевата архиепископия.

И църквата в Хърватско, в голямата си част, се е смятала за принадлежаща към Сремската архиепископия. Но изолирането на Методий чрез принудата на франкските феодали от земите на княз Коцел (карантани и блатенци), възпрепятстват преките връзки с хърватите. Затова когато политическият преврат в Хърватското княжество през 879 г. създава несигурност за римското църковно върховенство, с учудваща бързина бива учредена нова епископия на Нин, директно подчинена на папската катедра. Тъй като политическото влияние в Хърватско има Византия, то създаването на Нинската епископия е красноречиво свидетелство, че продължава надпреварата между Рим и Константинопол за балканските църкви и в периода на добрите им отношения.
Така наречените “добри отношения” характеризират последните пет години на папа Йоан VIII: през 877 г. византийският император Василий I изпраща предложение до римската курия за омиротворяване. Въпреки че е съдбовно заинтересован от този акт, папа Йоан VIII поставя условия, между които на първо място – връщането на българската църква и на княз Борис към Рим.

В 878 г. Йоан VIII изпраща четири писма до България – едното ултимативно към всички гръцки епископи в България, в което ги осъжда, че са навлезли в Илирийската провинция и им дава срок от 30 дни да напуснат българската страна. Другите три са насочени към княз Борис – едното лично към него с подчертаване “че желаем да постигнем не управлението на отечеството (ви), нито кормилото на държавата, а искаме отново да получим по стар обича грижата и уредбата на епархиите в страната”, а останалите две – до болярина Петър и до брата на българския княз с пожелание да съдействат за връщането на княз Борис към римския престол.

Предвид предстоящия събор в Цариград, където римската курия се готви да реши окончателно въпроса за правата си над Илирийските земи, през май 879 г. папата изпраща и легат при княз Борис. Минавайки през Хърватско, папският легат се забавя там поради преврата и е принуден да се върне в Рим. При повторното си тръгване за България той отнася ново писмо с дата 8 юни 879 г. с предложение да приемат в България папско пратеничество. В отговор, княз Борис само изпраща свой човек с дарове, без обвързвания.
Сега натискът на Йоан VIII се насочва към Византия. С писмо от 16 август 879 г. до император Василий I, той го предупреждава, че “цариградският патриарх трябва да се откаже от всякакви претенции относно България”, а в писмото до патриарха Фотий открито поставя условието за помирение на предстоящия събор: “…както вие от своя страна се стараете, щото вашата воля да получи сила, тъй и ние искаме, щото нашият български диоцез … колкото е възможно по-скоро да се върне назад”. Същото условие е вписано и в глава 9 на инструкцията на папските легати за събора в Цариград.
Въпреки че на Цариградския събор е било отклонено решението на българския въпрос (т.е. пререшаването му), с писмо от 13-ти август 880-та година Йоан VIII благодари на император Василий I задето, както изисквала справедливостта, му е предоставил българския диоцез. Все в същата 880-та година папата делегира с България и новопосветения хърватски епископ на Нин Теодосий, комуто българският княз обещава да изпрати в Рим довереници за преговори. Но българската страна се бави в обещаното. Йоан VIII изпраща ново писмо до княз Борис, останало недатирано (археографите го отнасят към 881). В него се изразява нетърпеливо очакване в Рим на Борисовите пратеници и готовността на римската църква да ги посрещнат майчински.

С тази най-сгъстена фаза от усилията на папа Йоан VIII на Балканите съвпадат и трите много важни събития в архиепископската дейност на Методий:
§  изискването му на съд в Рим;
§  утвърждаване правата му на архиепископ при княз Светополк;
§  пътуването му до Цариград.
Те съвпадат не само по време, но и по заетата от папството позиция, което сочи, че и втората фаза от Кирило-Методиевата мисия при славяните на Великоморавия се развива в съдбовна връзка с дипломацията на българския княз Борис и с плановете за перспективата на българската църква.

Обвинението на Методий пред папата от страна на силната франкска партия на Вихинг и на латинистите във висшия кръг на княз Светополк е една много добре подготвена атака срещу славянския архиепископ.
В писмото на папа Йоан VIII от юни – юли 879 година (когато постъпките му за българската църква изглеждат перспективни) архиепископът на Панония е обвинен в най-тежки грехове: “че тласкаш народа към заблуждение”, че не проповядва “в съгласие с римската доктрина”,както с думи и писма си обещал на светата римска църква” и “че служиш литургиите на варварски език”, т.е. славянски, което веднъж му било вече забранявано чрез анконския епископ Павел (документ от 873 г., в който правата на славянския език са ограничени в проповедите и мисионерската дейност пред народа).
Формирането на Нинската епископия вътре в Панонския диоцез през юни същата година е друг израз за дезавоиране на Методий.

В какво се е състояла ПОЛИТИЧЕСКАТА СИЛА на славянския архиепископ, след като против него се изправя самият княз Светополк?
Оправдаването на Методий е толкова неочаквано за всички, че предварителната убеденост в осъждането дава възможност на Вихинг да подправи папското решение и да заблуди моравците за известен период.
Не разполагаме със свидетелства за истинските упования на Методий. Оправдателното писмо на Йоан VIII до Светополк съдържа толкова обща формула (т.е. “вярва в символа на православянската вяра така, както е тълкуван от шестте вселенски събора”), че зад нея може да се крие само някакво негласно съображение.
Още повече въпроси повдига папското писмо до Светополк, в което се утвърждава правото на славянско богослужение КАТЕГОРИЧНО, и то с онези цитати и обосновки, които са характерни за Кириловата защита пред триезичниците.
Тази редакция на финала на писмото е в пълно противоречие с папската позиция, застъпена в обвинението няколко месеца преди това. Не остава съмнение, че е под диктовката на най-близките привърженици на славянската църква.

С какво Методий е могъл внезапно да изглежда толкова ценен за римската курия? Неочакваният обрат може да получи обяснение, ако съобразим, че през 880 г. папството се оказва в нова ситуация: Предвид военната заплаха над Рим, за папа Йоан VIII става най-важно да запази добри връзки с Византия, притекла му се с военна помощ. Интересите на Франкската империя (респективно на Франкската партия във Великоморавия) отстъпват за дадения политически момент. Освен новата ориентация в международните отношения, началото на 880 година означава приключване (през месец март) на Константинополския събор без гаранции за възвръщане на българската църква. Именно Анастасий Библиотекар, завърнал се от Балканите, би могъл да бъде лицето, което ще разкрие пред папа Йоан VIII високия престиж на архиепископа Методий пред патриарх Фотий и византийския двор. И особено той трезво ще предначертае каква притегателна сила би имала една узаконена от папството славянска църква за ориентирането на княз Борис към Рим. Дори текстуалното редактиране на папската була в раздела за славянското богослужение издава участие на Анастасий Библиотекар.


[1] Решенията на синодите на франкското духовенство в 794 във Франкфурт, в 802 в Аахен, в 813 в Майнц
Публикуване на коментар