25 юли 2016 г.

Библейският генотип и неговото префункционализиране в обучението по литература

В: Научно-практическа конференция 
„Науката, методиката и училището – 
конфликтни точки, срещи и разминавания. 2003, 
Смолян., 2003 


Съвременната европейска цивилизация е християнска цивилизация. Християнството като философия е универсалистично и свръхнационално. Принципът на Светата църква е общочовешки, идеалът й – обединение на цялото човечество под егидата на Светата Троица.
Библията е основен, нормативен (в широкия смисъл на думата) текст на християнското учение. Познаването на този текст и способността той да бъде интерпретиран е необходимост. В началото на 90-те год. на миналия век започват опитите да бъде възобновено изучаването на Библията в общообразователното  българско училище. От учебната 2000-2001 год. се предвижда изучаването на Свещеното писание в часовете по литература в ІХ клас.
Народностната ни културна традиция има десет вековен период, основаващ се на Библията като “книга на книгите”. Имам пред вид старобългарската културна традиция, превърнала нашата държава в мост за европейската цивилизация в движението й от античността към Ренесанса; времето, за което наричат България “държава на духа”, времето през което  “… и ний сме дали нещо на светът” (Вазов).
Човекът в тази литература принадлежи, както на емпирията така и на абсолютния свят. В нея природното и духовното битие са в диалектическо единство и противоречие, защото в християнството съществува тенденция към обожествяване на духовните стремежи и амбиции на човека и отричане на материалния свят.
Ренесансът като еманципация на човешката личност от религията и църквата и възстановяване  правата на плътта, е своеобразна “плебейско-буржоазна революция” на духовните претенции на Средновековието. Човешкият дух напуща небето, за да се установи на земята, сред пъстрото и чувсвено многообразие на природния мир.
България като кръстопът на Изтока и Запада има свой специфичен модел на преход от Средновековие към Ново време, чиято основна характеристика е перманентността[1].
Действащата учебна програма по литература в IX – ХІ клас[2] предвижда изучаването на конгломерата от текстове като история на човешката цивилизация. В перманентността на историческия процес “Книгата на книгите” присъства неизменно независимо от политическите и икономически позиции на християнството. През вековете библейските образи (т.н. библейски генотип) се трансформират (префункционализиране на библейския генотип) в зависимост от народностната и национална специфика, от политическата и икономическа конюнктура, проявяват гъвкавост, за да оцелеят.
Българската литература изживява един накъсан и разтегнат във времево отношение Ранен ренесанс, през който префункционализирането на библейския генотип преминава плавно, без конфронтация с църквата, защото такава липсва.[3]
Целта на проекта, представян с  настоящото научно съобщение, е да изследва начините и формите на префункционализиране на билейския генотип в българската литература с цел по-лекото  му и правилно усвояване в училище и ВУ.
Библията, като конгломерат от текстове, представя културния модел на юдеите в старозаветната си част и  историята на създаване на християнството като световна религия в новозаветния си раздел.
Изучаването на префункционализацията на този модел на българска почва цели да докаже как в процеса на цивилизоване се интерферират  различни културни модели[4], за да се получи Homo balcanicus , като изразителен представител на кръстопътния човек, а българската литература – типичен художествен израз на кръстопътното историческо съзнание.
Идеята за интерференция на различни културни модели се противопоставя на европоцентристкия модел на представата за Ренесанса, роден от теоретичната постановка на Я. Бургхард (Култура и изкуство на Ренесанса в Италия”, прев. от немски,С., 1986), която  абсолютизира противопоставянето Средновековие - Ново време. Тя  е последвана от т.н. “бунт на медиавистите”,  който реабилитира Средновековието (J. Huizinga. The  woning  of   the   middle ages”. 1924, 1979; оригинал на датски 1919).
По късно добива популярност хипотезата за перманентността в развитието на византийската култура, т.е. за липсата на Ренесанс в западноевропейския му смисъл. И.Ф. Мейендорф (“О византийском исихазме и его роли в культурном и историческом развитии Восточной Европы в ХІV веке”, 1974). Т.н.  византийски хуманизъм  се тълкува  като своеобразно възраждане на различни страни от елинистичната древност.
Кръстопътната геополитическа и културно-историческа ситуираност на България прави българската култура твърде удобна и показетелна като модел за теоретико-историческо разглеждане на културата.
След християнизацията в България се възприема, чрез превода на Свещените книги,  митологичният християнски пантеон. Затова библейският генотип се възприема като даденост. Постепенно, но сигурно, християнството като философия и вяра, се консолидира с фолклорната предства на българина за света. Тази консолидация руши каноните. Така, тръгвайки от универсалистичната християнска общност българската култура успява да се  домогне до   универсалната човешка общност. По този начин не само се затваря кръгът на времето. По този начин се подреждат митологемите на етнокултурното ни развитие.
Историческата поетика обговаря тези митологеми като най-темпорално устойчиви  и префункционализиращи се в зависимост от социокултурния контекст. Литературоведските изследвания, занимаващи се с периода на Прехода от Средновековие към Ренесанс, са основани, в по-голямата си част, на културно – историческия подход. Старобългарската книжнина няма своя цялостен херменевтичен  прочит, а тя е изтъкана от херменевтика.
Библейският генотип се възприема като даденост, имайки предвид средновековния литературен канон и етикет. Но през периода ХVІ – ХІХ век, когато липсва централизация от страна на светска и духовна власт, християнството като философия и вяра се интерферира с фолклорната предства на българина за света. Тази интерференция руши каноните.
Изследването трябва да обговори нивата на секуларизация в епохата на Преход и стратегиите на префункционализиране на библейския генотип. Решението на тази задача консолидира нравствените ценности и конфликти на родовата общност, която чрез ентропията в условията на робство съхранява ценностите на етническата общност, за да подпомогне формиращата се национална общност. Тръгвайки от универсалистичната християнска общност българската култура успява да се  домогне до   универсалната човешка общност. По този начин не само се затваря кръгът на времето. По този начин се подреждат спиралите на етнокултурното ни развитие.
Дмитрий Лихачов разглежда старобългарската литература като литература-посредник. Благодарение на посредническата си роля тази култура има толкова голямо значение за културата на т.н. Slavia Orthodoxa (Р.Пикио).
Г.Гачев (“Ускорено развитие на културата”1981) изгражда концепцията за ускорено-сгъстеното развитие на културата. Лошото е, че нашето литературознание, подвластно на европоцентризма, вижда в ускорено-сгъстеното развитие само аспекта на закъснялото, а не и на изпреварващото развитие. Делото на Българското възраждане действително е акт на закъсняло развитие, но делото на Св.Св.Кирил и Методий и Търновската книжовна школа  бележат изпреварващото развитие на българската култура.
Срединността на нашето геоисторическо битие ляга в основата на концепцията на Т.Жечев за умереността на българския дух. (“Българският Великден или страстите български”,1992; “Митът за Одисей” 1989)
Липсва изследване върху българския вариант на префункционализиране  на библейския генотип в интерференция с други културни модели. Тази трансформация съществува в културната ни история и непознаването й пречи на изучаването на литературата като перманентен културен процес.
Новите тенденции в учебния процес по литература визират културното и в частност литературното развитие като един непрекъснат процес. Префункционализирането на библейския генотип, разглеждано в период, възприеман до неотдавна като отрицание на всичко библейско, предоставя възможност националната самобитност на българския тип преход[5] да бъде интерпретирана като част от общочовешката и българската национална идентичност да се впише във вселенската.

Литература:
1.     Бицили, П.Европейската култура и Ренесансът. С.,1994.с.247
2.     В този случай трябва да се вземе предвид влиянието на субстратната култура.  Византия не познава Ренесанс в европейския му модел. За нея важи определението на Лосев за вълнообразната крива, която ту повече, ту по-малко се отдалечава от класическата традиция – културната история на Империята познава Македонски, Комниновски и Палеологов ренесанс.
3.     Методическо указание за прилагане в учебната практика на новите програми по Български език и литература за 8., 9.,10. И 11. клас на СОУ. Анубис.2000г.
4.     На 17.VІІ.1393 год. с падането на Търново се слага край на Българската патриаршия. Независимостта на българската църква е възстановена с фермана от 27.ІІ.1870 год. под името Екзархия.
5.     Този на субстратната византийска култура, народната култура (фолклорът) и  западноевропейският европоцентричен модел.
6.     Етноцентричният му характер, за разлика от антропоцентричния в Западноевропейския ренесанс (Св. Игов.Три основополагащи концепции в българската литература. В: Български шедьоври.С., 1992.













Публикуване на коментар