25 юли 1998 г.

Везирът и Гергана – една невъзможна любов

Майски научни четения,Силистра – 1998           
в. “Северняк”, 4 08.1998г.;  
1.Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам ще бъда мед що звънти или кимвал що звека.
2.Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща... - щом любов нямам нищо не съм...
4.Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда...
5. ...зло не мисли...
7. ...на всичко вярва.(І Кор.: 13)

Едва ли апостол Павел е имал предвид любовта, за която ще стане реч по-долу, но дали е любов към ближния или към Бога, към рода или към либето, в “Изворът на Белоногата” има много любов.
„Привидно всичко е казано и добре познато – пише Т.Жечев, но поемата крие необозрими възможности за съпоставки в културологичен аспект“, затова може би, и мненията са така диаметрално противоположни.
Гергана – непорочна и чиста като детска сълза,  „защото “още нищо не знае”, е разпъвана на кръст от интерпретаторите на поемата. В съзнанието на читателските поколения тя остава като символ на родните добродетели, на народното отстояване, на добродетелите на традицията. Гергана е истински апотеоз на българката!
Защо обаче везирът е така благосклонен към нея? Защо и дава правото да бъде участник в един равностоен спор? Защо той е “нетрадиционен”(Т.Жечев) образ на турски властник!?
Защо и Гергана е така нетрадиционна?
Още от утробата ней е внушавано, че турците са господари, врагове, злодеи, че от тях се бяга или пред тях се свежда глава!!! А “младото без(ум)но момиче” спокойно, смислено разговаря със своя враг-господар, изповядва любовта си, разтваря душата си.

Гергана е българка.
Везирът – турчин!

Славейков не би могъл да роди други герои. Ако не бяха българка и турчин, те нямаше да са рожба на възрожденското време, щяха да са книжни същества, извънредно далечни на фолклорния вариант, от който черпи сили поетът.

            Щом е апотеоз на българката, Гергана трябва да устои на везира-турчин.Според традицията вярността на жената се поставя над нейната хубост, особено, ако изневярата е и измяна на народностната принадлежност.
            Тя ще остане вярна на Никола, защото го обича и, защото “се е клела, заклела и клетвата и вярна е”. Според същата тази традиция “клетвата за вярност не може да се пренебрегне, носителят на такъв обет може да бъде освободен само със съгласието на този, на когото е даден”(Н.Г.Николов. Българската балада.1983).
А Никола го няма на извора. Защо?
Хиляда и едно “защо”, както в онези приказки на митичната Шехеразада...

Цялата местност на десния бряг на Марица, под чешмата и досега е запазила разкоша и очарованието си, - пише Т.Жечев. И аз виждам онези тучни ливади, по които пасат и играят хергелетата на везира. Млад и хубав, като цар Шахрияр, с типичната за ориенталците леност, везирът пуши наргилето си и рее поглед по кадифеното на зеления килим. Неочаквано пред лъчезарния му взор се изпречва Гергана.
Гледал я везир, сматрял я
И от сърце я поревнал.
            Това “поревване” днес наричаме сексуално привличане, еротична любов. “Еротичната любов е влечение към пълно сливане, към единение с друг човек, по природата си тя е изключителна, а не универсална”(Е.Фром. Изкуството да обичаш.1992).
            Може да звучи романтично и необосновано, но за мен, везирът, в руслото на разговора, обиква Гергана. Тази любов е изключителна, “на пук на всички правила”(Н.Йорданов) и затова невъзможна. Тя тръгва от физическото привличане, минава през уважението към чуждите ценности, за да завърши с едно спонтанно, неподправено възхищение:
Смая се везир с Гергана,
Вярност в любов и почете,
Пусна моманта свободна,
И надари я богато...
“Да даваш – пише Ерих Фром, - е висш израз на сила... Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване, е израз не на лишаване, а на жизнеспособност... Богат е не онзи, който има много, а който дава много.”
Везирът дава на Гергана свобода: дарява я богато, но преди това внушава на девойката чувството, че е свободна. Обичта е дете на свободата – гласи една френска поговорка. “Няма обич по принуда, - продължава Е. Фром, - обичта е действие, изява на човешка сила и то само в условията на свобода.”
Везирът дава възможност на Гергана да е равностоен участник в един нереален за действителността спор, но не заради етноцентризма на Българското възраждане (Св.Игов), още по-малко заради екзистенциалната същност на двамата герои, а защото я обича – по свой, нетрадиционен начин.
            И тук несъзнателно ме навестява аналогията с “Песничка за Червената шапчица” от Н. Йорданов:


Вълкът я срещнал някъде в гората
и заговорил и с нея като с свой…
била дете със кошничка в ръката,
а страшен вълк и страшно гладен той.

Но изведнъж – макар че можел,
не скочил той, не я изял…
и от не знам каква мечта тревожен
със нея цяла драма разиграл…

             На тази плоскост “бисерната творба на дядо Славейков”(Св.Игов), е много по-топла, по-човешка, по-истинна.
Но белоногата Гергана е героиня на Възраждането. Тя не може да тръгне като Червената шапчица на Н.Йорданов след вълка-благородник, дори и да му вярва, защото носи оковите на традицията – защото тя е българка, а везирът – турчин. Тя може да бъде сладкодумна и убедителна като Шехеразада, той красив (вероятно) и добър като Шахрияр, но Славейков разказва за България, не за Персия, той пише поема-балада, а не приказка (за съжаление).
С везира Гергана се чувства свободна – първото и задължително условие за една любов. Но тази любов е невъзможна! Заради етноцентризма на Българското възраждане, заради етноцентризма на фолклорната ни традиция.
Къде всъщност е драмата на човешкото съществеване, за която пишат Т.Жечев и Св.Игов – драмата на българската народопсихология?!
Любовта не знае граници? Не е подвластна на времето? Живее и след смъртта на влюбените!? ДА!!! Но тя е робиня на етноса в българската патриархална традиция! Затова Гергана устоява пред везира. Тя черпи своята аргументация от морала на рода, от мъдростта на вековната фолклорна култура. Нейните инстинкти са силни и непохабени, защото “още нищо не знае”. И една хипотетична любов, която би разцъфнала при други обстоятелства, в поемата на П.Р. Славейков умира преди да се е родила, защото оковите на традицията я правят невъзможна.

Lina Galina Lecheva
                                                                                              
Публикуване на коментар