26 юли 2013 г.

Исторически конотации на мнението на Патриарх Евтимий за брака


През Средновековието хората са чада на църквата и поданици на феодала. Те са божии и кесареви. Единият се грижи за земните им дела, другият – за вечното им спасение. Светата църква е свръхнационална, универсалистична. Нейният идеал е обединение под егидата на Светата Троица.
В същото време, развитието на феодалното общество, чиято философия проповядва християнството, бавно,  но сигурно върви към сепаратизъм.  Българската и византийска история от ХІІІ - ХІV век са подходящ пример за този процес. За късновизантийската култура е характерен филелинизмът (обич към гърците и гръцката култура). Империята “подготвя свое невеществено наследство, довежда до край специфичните форми, в които се отлива византийското художествено мислене, сключва се кръгът на културното развитие” (Кл. Ивано-ва), защото през ХІV век Византия е окончателно гръцка държава – в нейните територии влизат само онези земи, които са люлка на някогашната гръцка култура.
Според акад. Дмитрий Лихачов, от възникването си старобългарската писмена култура е “трансплантация” на византийската. Ако за Първата българска държава „пренасянето” на византийска култура се налага от процеса на християнизация и „приложение книг”, през ХІІІ – ХІV  век (ако изобщо можем да говорим за трансплантация)  тя се реализира чрез философията на исихазма. Така наричаният „политически исихазъм” от своя страна се опитва да реализира в границите на православието „папоцезаризма” (Б.Ничев),  защото в Константинопол липсва централизирана светска власт, а ислямът чука на европейските порти.
За Византия този период е характерен със строеж на църкви и манастири и живописната им украса, изготвяне на ръкописи с брилянтни миниатюри, като се развива тенденцията да се изобразяват индивидуални образи - портрети на живи лица - например на Йоан Кантакузин, Алексий Апокавк, Димитър Палеолог, макар че те са ориентирани не към реалния, а към отвъдния свят 1.  
През ХІІІ век в България разцъфтяват изкуството и културата, като резултат от ползотворната дейност на Търновската и Евтимиевата книжовни школи, свързани с нуждите на църквата и болярството – рисуване на икони, оформяне на мозайки, златарство.  Иван-Асен ІІ нарежда изографисването на  църквата “Св. 40 мъченици”, създава обширен скрипториум при царската канцелария в Царевец, но от това време не са съхранени никакви ръкописи. Затова нищо не се знае за украсата им. По същото време има скриптории, оставили образци на оформителското изкуство (запазени са 58 паметника; малко от тях са с миниатюри, повечето имат орнаменти и украса; най-интересни са: Добрейшово евангелие, Болонски псалтир, “Шестоднев” на Й.Екзарх от 1263г., Търновско четвероевангелие от 1273г.).
През ХІV век цар Иван – Александър, за четиридесетгодишното си царуване, допринася за нов изключителен цъфтеж на литературата и изкуството, като подпомага създаването на Търновската книжовна и художествена школа на Теодосий Търновски. През този период са изписани едни от най-ценните за българската култура книги – Песнивеца от 1337, Летописта на Константин Манаси от 1345, Иван – Александровото четвероевангелие от 1356, Томичовия псалтир от 1360-1363г., Теодосиевата лествица - 1364г. и т.н. Най-забележителни сред посочените са: Летописта на Константин Манаси, която се пази в библиотека „Ватикана” и Иван – Александровото  четвероевангелие, пазено в Британския музей,
Българската култура е пропита с византийски традиции и мотиви. Де факто империята събира и класифицира субстратната култура на Балканския полуостров (и не само!!!). Перманентността на византийската културна традиция я прави непрекъснат извор на сюжети и мотиви за съвременните книжовници. Гръцкият език е метаезика за българските книжовници, чрез който те усвояват достиженията на световната цивилизация. Същността на християнството като философия (ролята на канона и традицията),  само узаконява естествените еволюционни процеси на културно развитие между двете съседни държави. В крайна сметка през Средновековието Византия е културният център на света.
Както беше споменато по-горе, допълнителен принос в процеса на интерференция между двете култури изиграва и победата на исихазма във византийската история. Стремейки се да запази православната вяра, църквата полага усилия за съхраняването на културата, която по своята същност е християнска.
Като последен български патриарх, исихастът Евтимий, школувал своите знания в Света гора Атонска, понася доброволно, на собствения си гръб “втората трансплантация на византийска култура” в България. За националната ни литература, той изпълнява функциите на българския Метафраст. Образът му, внушен чрез Похвалното слово на Цамблак, не оставя впечатление за фанатизиран каноник, трансплантиращ византийската книжовна исихастка традиция на българска почва. Точно  обратното – отделил сили и време, за да усвои новата стилистика на превода, на нейна почва Евтимий оформя и шлифова стил, който пренася в славянската литература и налага като агиографски канон. В този нов канон влизат пейзажите, историзма, новото изображение на човека – особености, кодифицирани като белези на Евтимиевата  книжовна школа. Защото според канона в центъра на повествованието стои не българинът, русинът или гъркът, а християнинът.

Ако повярваме на есеистичната монография на Иван Богданов, посветена на Евтимий2,  като послушник в Килифаревския манастир, бъдещият патриарх вижда втората съпруга на Иван – Александър  – Сара – Теодора.  Според Търновската легенда царят я зърва за пръв път, когато тя се къпе в реката. Според друг по-сериозен източник Иван – Александър среща своята “Ебраида” (т.е. еврейка), на един съдебен процес и бива “наранен право в сърцето”.
Поразен от неземната й красота, младежът Евтимий я възприема като материализирано изкушение – разсъждение, логично и за възрастта му, и за вярата му, и за попрището, към което се стреми.
По-късно, като монах в Студийския манастир край Константинопол, той сътворява един каноничен сборник, известен в медиавистиката като Евтимиев служебник. В него е поместен превод на Служба за имератрица Теофано. Още Иван Дуйчев в предговора към Бдинския сборник (1972 год.) отбелязва:
Не по-малко важни са текстовете, свързани с името на императрица Теофано, първата жена на византийския император Лъв І (886 – 912). Съществуват някои прилики между службите на тази императрица и на първата жена на Иван Александър, макар че тяхното значение не трябва да се преувеличава.
Трябва да си припомним, че по време на царуването на Иван Шишман, в  периода  1375 – 1393, търновският патриарх Евтимий отслужва служба в чест на императрица Теофано. Аналогията между живота на тази императрица и живота на българската царица от влашки произход Теодора, се е разглеждала като израз на враждебността към майката на самия цар.” 3

Втората Теодора в живота на цар Иван – Александър – “човек, за когото християнските идеали далеч не изчерпвали радостите на живота4 се оказва, гибелна за българското царство. Бракът между двамата, според Й. Адреев, продължил 22 години, е учудващо хармоничен.
Под въздействие на нестихващото й влияние Иван – Александър въвежда качествено нов ред при наследяването на престола. Дотогава в действие е системата на майората (старшинството), съгласно която престолът се полага на първородния владетелски син. Възползвайки се от този принцип, царят коронясва последователно тримата си синове от първия си брак, за да се предпази от евентуални изненади. На практика това осигурява престола за синовете на влахинята.  Но еврейката се възползва от византийската теория за “багренородния” наследник, въведена в България от царица Мария – съпругата на Константин–Асен. Първи багренороден е Иван Шишман, защото първата Теодора ражда синовете си в Ловеч, когато баща им е обикновен деспот. Скоро след раждането на Иван Шишман (около 1350 год.), “багренородният” е коронясан за цар и провъзгласен за съуправител на своя баща. По този начин Теодора-еврейката без всякакви скрупули разчиства пътя на сина си към престола.
По-късно  “четиримата български царе” стават повод държавата да бъде разделена. Причина, която способства покоряването й от турците.

Повтарям така обстоятелствено познатите на историята факти, защото разказаното, в синхрон с монашеското поприще на Евтимий, изиграват своята комплексна роля за оформяне на отрицателното мнение на Евтимий към втория и трети брачен съюз, макар че църквата признава за каноничен третият брак включително. 5
На семейно – брачните въпроси и по-конкретно въпросът за встъпване във втори брак, е посветено посланието на Евтимий до угровлахийския митрополит Антим – митрополит Северянски (1381 – 1389): 6  „Твоят въпрос за двубрачните е, ако не е забранено тяхното съчетаване, възможно ли е да се венчаят като първобрачни или не.”7  Според Магда Христодулова посланието на Евтимий до Антим е истински трактат за семейно-брачните отношения в средновековна България. 8
Позовавайки се на М. Андреев 9, Христодулова твърди, че старото римско право гледа на брака като на трайно съжителство „за цял живот”, т.е. „когато този съюз е преставал да съществува фактически, бракът прекратява своето съществуване и юридически”.
Християнската църква  според Христодулова и В. Алексиев10 придава духовно значение на брака. Затова държи на неговата неразтрогваемост.  В Богословска енциклопедия11, „тайнството  брак е определено като едно от Седемте тайнства в Православната църква, изискващо доброволност и взаимна любов. Осветеният от Бога съюз може да бъде разтрогнат само при прелюбодеяние от едната или от другата страна. Встъпването в брак не се счита от църквата задължително за всички”.

Според Новия Завет Иисус Христос осъжда развода (срв. Мат. 19: 8-9;5:31:32). В същия дух св. ап. Павел пише: „А на женените заповядвам не аз , а Господ – „жена да се не разделя от мъж, - ако пък се раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа, - и мъж да не оставя жена си (1 Кор. 7:10-11). В този контекст църквата не разрешава втори брак. 
За християнската църква бракът е форма, в която се съединяват религиозното с юридическото и тя, църквата, взима компетенциите около този вид взаимоотношения между миряните в свои ръце. Така  църквата си присвоява прерогативите на светската власт.
Св. ап. Павел се отнася крайно отрицателно към втория брак между разведени. За да се стигне до втори брак може да има различни причини, но няма такава, която да не доведе до прелюбодеяние. Дори смъртта на единия съпруг може да подтикне овдовелия да падне в този грях. Този, който се е освободил от своята първа жена, дори тя да е умряла, нарушава съпружеската вярност в определен скрит духовен смисъл. Има и други случаи, в които този проблем съществува: „ако на някой жената е овладяна от зъл дух до такава степен, че са и сложили окови, а мъжът, като заявява, че не може да се въздържа, иска да вземе друга - трябва ли да му се позволи това?”
Св. отци са наложили санкции върху второбрачието: „Второбрачните се отлъчват за една година от св. Причастие…При това този съюз не се нарича брак, а многоженство, или най-осъдително блудство”. Но поради повредената природа на човека, поради неговите слабости, се допуска снизхождение: „Тези, които не могат да пазят целомъдрие след смъртта на първата си жена, - пише св. Епифаний Кипърски - или който се е развел със своята жена на достойни основания като блудство, прелюбодеяние или друго злодеяние, и избира друга жена или жена избира друг мъж, Божественото Слово не го осъжда, не го отлъчва от Църквата или живота; Църквата търпеливо се отнася към тези, в следствие на техните слабости”.
Именно поради тези слабости Църквата разрешава развод, но го смята за голямо зло; вторият брак отлъчва човека от една до две години от св. Причастие, а третият - от три до пет години. За третия брак св. Евтимий Търновски възкликва с ужас, че истината е станала беззаконие: „Кой ще даде за главата ми вода, а за очите ми извор от сълзи?”
Евтимий интерпретира този социално – етичен проблем в Послание до угровлахийския митрополит Антим, където четем: „Само първият брак е непорочен и чист, неосквернен. Само веднъж се съединява жената с мъжа и мъжът с жената.” Св. Евтимий допуска развод, защото допуска и втори брак, но „вторият брак не е по закон, а по нужда - допуща се за онези, които не могат да се въздържат; затова, ако и да е допустим, не е без достатъчно причини”.

Информиран за някои нередни, от негова гледна точка обичаи на църквата във Влашко, които се отнасят до брачния обред, Евтимий пише до Антим. Посланията са широко разпространен жанр сред духовниците – исихасти. Обикновено се коментират строго богословски проблеми на литургията, монашеската практика и т.н. Самият Евтимий отговаря на две послания на Никодим Тисмански и едно до Киприян (бъдещият Московски митрополит).  В посланието до Антим, българският архипастир е разтревожен, че се засяга авторитетът на Търновската църква, тъй като много мъже и жени, желаещи да встъпят в брак за трети или четвърти път, преминават във Влашко и се женят там. По този повод Евтимий пише: “Укоряват ни, че не разрешаваме на второбрачните и третобрачните, а и на многобрачните, да се венчават и затова те остават неблагословени и живеят като блудници.” Демонстрирайки завидна богословска вещина (Евтимий цитира Посл. до Галатяни 2:1-2; Седмото правило на Никейския събор, Псалом 118:14; 118: 138,144; Второзаконие 4:2;12:32; Послание на Петър 1:12, Дословно цитира почти цялото първо правило на VІІ събор и т.н.) патриархът “носи от девет кладенеца вода”, за да убеди своя подвластен колега, че първият брак е свещен,  останалите – са нежелани от Бога и от църквата.
В текста на Посланието до Антим Северински търновският патриарх не отхвърля допустимостта на втория брак, но точно и ясно посочва, че той „не е по закон, а по нужда”. Нуждата е породена от историческата обстановка – Търновското царство е на прага на своята гибел. Грабежите, съпътстващи всяко завладяване, поробването и избиването на християнското население разрушават семейните връзки. Според М. Христодулова, новите схващания за брака, заложени в ересите, които заливат страната, също подтикват патриарх Евтимий да защитава тезата на Църквата за брака.

Авторът на настоящия текст има доста по-еретични мисли относно отношението на Патриарха към многобрачието и по-конкретно към втория брак, който  „не е по закон, а по нужда”. Проблемът е в неуточнената същност на нуждата - какво поражда необходимостта да се встъпва във втори брак ! 
В началото на този текст беше посочено, че  послушникът Евтимий възприема втората царица Теодора като материализирано изкушение. Имайки пред вид евентуалния повод за превода на „Службата за Теофано”, можем да твърдим, че духовникът–исихаст е загрижен за съхраняване целостта и чистотата на вярата и държавата. Патриархът Евтимий, носещ на плещите си товара на една разпокъсана в резултат на разтрогнати семейни връзки държава, воюва срещу многобрачието, използвайки християнската догматика, но воден от светски, а може би е по-правилно да са каже от държавнически мотиви. Царят Иван–Александър си е разрешил лукса да живее като човек. Нарушил е църковните догми, изпращайки първата Теодора в манастир, за да се ожени за втората. Заради жена е позволил България да има „четирима царе”. Духовникът – исихаст Евтимий възприема кървавия валяк на османлиите като Божие наказание за сторен грях.
Царят е съгрешил.
Патриархът трябва да опази народа му – за църквата и за бъдещето!

БЕЛЕЖКИ       
[1]. Лазарев, Н. История византийской живописи. М., 1947. с.224
2. Богданов, Ив. Патриарх Евтимий. С., 1988 ...
3. Бдински сборник, 1972 год., с. 408
4. Андреев. Любовните истории в Българското средновековие.
5. Попруженко, сп.Български старини, 1928, кн.8
6. Виж: Христодулова, М. Социално-етичните възгледи на Евтимий Търновски за жената и брака , отразени в посланието му до угровлахийския митрополит Антим. В: Търновска книжовна школа, том ІІ, стр. 524, бележка под черта.
7.  По Христодулова, М. Социално-етичните вмъзгледи на Евтимий Търновски за жената и брака , отразени в посланието му до угровлахийския митрополит Антим стр. 524
8. Пак там, стр. 524
9. М. Андреев. Римско частно право. С., 1975, с. 181-182.
10. В. Алексиев. Към въпроса за правната природа на брака по старото ни право. Год. на Соф. Университет, Юрид. Фак.., ХХХ,1934/35, с. 72. По Христодулова, М. Социално-етичните възгледи на Евтимий Търновски за жената и брака, отразени в посланието му до угровлахийския митрополит Антим стр. 525.
11. Коев, Т. Дим. Киров. Кратка богословска енциклопедия, Булвест 2000.С., 1993.



Публикуване на коментар