Библейският генотип в историята на патриарх Йосиф и старата българска литература

Осми международен симпозиум 

*Свети Евтимий, Патриарх Търновски 

и неговата духовна мисия в европейската култура*, 

Велико Търново, 2004, ISBN 954 524 408 9.

 “Приказката е мит, достигнал

 до последната си степен  на еволюция."

Георг Хан

Повествователната функция на цикъла разкази за Йосиф[1]  и неговите братя (Битие: 37-50), в конгломерата от старозаветни текстове, е да илюстрира сбъдването на договора между Авраам и Бога. От синовете на Иаков, наречен Израил (борец с Бога), е произлязъл голям народ, обединяващ дванадесетте рода, произлезли от дванадесетте синове на Иаков. Народ, който пази вярата на предците си.

Описаният в Битие житейски път на патриарх Йосиф е “просто приказен” - пише проф. Н.Шиваров, но използвайки данните на египтологията доказва историческата достоверност на текстовете [2].

І. Библейската археология за патриарх Йосиф:

В 41 глава на Битие се разказва как Йосиф, с Божията помощ, изтълкувал сънищата на фараона, които предсказвали идването на седем плодородни, след това на седем гладни години. Щастливият фараон заключил, че в Йосиф има Дух Божий  и назначил евреина за велик везир.

Още в началото на Древното египетско царство (3000 – 2400 г.) от времето на фараон Снофру (около 2700 г.пр.Хр.) начело на чиновническото съсловие в Египет стои джати (везир). Той фокусира цялата изпълнителна власт – административна, съдебна, полицейска. Той е върховен пазител на печата, надзорник на държавния архив и казначей (ковчежник), “съзерцател на тайните на небето”, член на военния съвет. Везирът е “началник на цялата държава, на Юга и Севера”. Фараоните [3] избирали своите висши служители из средата на чужденците и робите. Мотивирайки този факт, изследвайки висонната дреха, пръстена и верижката подарени на Йосиф от фараона, проф. Н.Шиваров доказва историческата достоверност на Йосиф като “суперинтендант на фараона” [4].

От държавите на древния Изток Египет служи за пример на човека с историческо мислене. До 3000 год. преди Христа може, почти безупречно, да бъдат проследени имената на фараоните и династиите от Старото, Средното и Новото царства. При никой друг народ не са описани така точно важните събития, делата на владетелите, техните бойни походи, строежите на храмове и дворци, а също така литературата и културата като цяло. Затова предизвиква недоумение фактът, че в тази системна история липсват  каквито и да било сведения за “суперинтенданта на фараона”, който благодарение на организаторския си талант и маркетингови способности осигурява икономическия просперитет на фараона и спасява народа си от гладна смърт.

Библейската археология обяснява този факт с нахлуването на хиксите и “оковаването на нилския великан”[5] за около двеста години ( 1730-1580).

Липсата на достоверни (т.е. материални) доказателства, подкрепящи библейската история, насочва потока от мисли в друг “фрактал на Хилбертовото пространство”[6] -  към митологията като основа на предхристиянството.

ІІ. Старият Завет - митология на предхристиянството.

В процеса на своята кодификация библейските текстове са генерирали поредица от митове на Месопотамия, хетска Анатолия и други по-късни култури. Според М. Елиаде митът е “самият извор на съществуване на архаичния човек; чрез примерния сценарий на обреда човешкото общество подражава на един трансчовешки модел.”[7] За Елиаде първият библейски патриарх е шамана на племето по две причини: спасява го от глад и: “шаманите в интелектуално отношение са много по-издигнати от другите хора в племето.”[8] Смея да правя такъв паралел, защото в морфологията на избора на шаман при посвещаването сетивният опит на кандидата му помага да приеме сакралното. Приел трансцедентното в себе си той получава просветление и вътрешно виждане [9]. Йосиф успешно разгадава сънищата на хлебаря, виночерпеца и фараона, защото Бог му помага. В тази връзка Синезий от Кирена (340-414) в своя трактат “За сънищата” определя същите като най-уместната територия за среща с боговете. Плотин – основателя на неоплатонизма, пише, че висшата цел на съществуването е екстатичното съединяване със Световния Разум. В Битие Световният Разум е Йехова – богът на Йосиф. Сънувайки той получава познание за себе си и за рода си. В крайна сметка е ясно, че и насън и наяве Йосиф има  просветлението, и вътрешното виждане. Т.е. той спокойно би могъл да бъде шаманът на племето, ако юдаизмът разрешаваше такава институция.

Обикновено жанрът на съня има два композиционни елемента – самият сън и тълкуването му. Връзката между двата компонента е базата, върху, която по-късно се появява алегорията. Докато сънят може да се яви на всеки, то видението обикновено е свързано с боговидството. Видение се дава само на избрани от Бога хора. В старозаветните и в апокрифните текстове видението е обикнат жанр, който дава възможност за поглед в действителността, в която човек не може да проникне при “емпиричното” си съществуване. Текстовете на цялата старозаветна книга Пророци от жанрова гледна точка  са видения. Най-популярните апокрифи (Книга на Енох, Видение Исаево, Откровение Варухово) – също.

Според антропологичната теория на А.Ланг Йосиф е в ролята на племенния герой-демиург, защото той де факто сътворява нов свят за народа си.  Старият Завет като философия на юдаизма обаче има малко по-различна гледна точка за Сътворението: героите демиурзи творят света от някаква изначална материя – в “Шестоднев” от Йоан Екзарх този начин на сътворяване българският философ на феодализма предоставя на хората, за да му противопостави Божествения. За да сътвори Света на Бог му е нужда единствено Воля за творене. Йосиф само съхранява и умножава. Той не твори.

В течение на  “профанното време” (М.Елиаде) митовете се фолклоризират, т.е. превръщат се в приказки. Както пише Георг Хан: “Приказката е мит, достигнал до последната си степен на еволюция."  Историята на Йосиф е изтъкана от приказни мотиви. Затова библейската археология и библеистиката въобще говори за историята на Йосиф и неговите братя като за “Легендата за Йосиф”.

В изследването си “Исторически корени на вълшебната приказка” Вл. Проп привлича мита като “един от възможните източници на приказката”[10]. Трансчовешкият модел на мита се повтаря чрез примерния сценарий на обреда. Според Проп приказката преосмисля, а понякога дори обръща обреда – приказният сюжет “възниква понякога от отрицателното отношение към съществувалата историческа действителност”[11].

В по-голямата си част вълшебните приказки са наративен вариант на посветителски обреди за възрастова инициация. Според М. Елиаде и Й. Кулиано обаче “не съществуват ирански, вавилонски или египетски мистерии.”^[12] Мистерията като институция, способна да осигури инициация,  е явление типично САМО за гръцката култура.^[13]  В тази връзка не бихме могли да “наложим” приказната история за Йосиф и неговите братя върху модела на Проп за вълшебната приказка. Легендарното звучене на текста има друг генезис и друга мотивация.

ІІ. Фолклорът в Стария Завет:

Така Дж. Фрейзър озаглавява популярното си изследване върху мигриращите фолклорни мотиви, чиято онтологична семантика би могла да бъде търсена в библейския текст.

Историята на Йосиф и неговите братя занимава Фрейзър във връзка с минората (mini – най- малкия) – правото на най-малкия брат да наследи трона и скиптъра. Проследявайки родословието на първия библейски патриарх, изследователят стига до извода, че Иаков, толерирайки Йосиф, де факто следва примера на предците си: Авраам има двама сина – първият Измаил е от робинята Агар; вторият Исаак е от Сарра. Исаак наследява Авраам. В Битие фактът не е обяснен с минората, а с Божието благоволение Сарра да роди в извъндетеродна възраст. Исаак се жени за Ревека. Имат двама сина: по-големият Исаав и по-малкият Иаков (наречен Израил, т.е. богоборец).

Историята с паницата леща, за която Исаав продал първородството си, в семитската фолклорна традиция се възприема като образец на гъвкавост, изобретателност, усет към печалба. Все неща, които са жизнено необходими за опитния търговец. Подобно на античния Одисей Иаков не страда от характерните за патриархалното общество скрупули. Освен това той е образец на човек, който постига целите си не със сила, а с хитрост – качество високо ценено както при семитите, така и в Древна Елада.[14]

Родословието на Йосиф

Авраам
Измаил от робинята Агар	Исаак  от Сарра
	Исаак и Ревека
	Исаав		Иаков
		от Лия:
		Рувим, Симеон, Левий, Юда, Исахар, Завулон
		от Зелфа, слугиня на Лия:
		Гад и Асир
		от Вала - слугиня на Рахил:
		Дан и Нефталим
		от Рахил - любимата му жена:
		Йосиф и Вениамин

Битие (38: 28-30) разказва за раждането на двамата братя Фарес и Зара. По-малкият е обрисуван като предтеча на цар Давид. Самият цар Давид е най-малкият сред братята си, предпочетен от Самуил да бъде помазан. По-късно Давид предава властта на великия Соломон, който също е сред най-малките синове на царя.

На езика на историческата достоверност това би трябвало да означава, че миноратът е елемент на традиционното законодателство при юдеите. От фолклористична гледна точка миноратът обяснява сакралността на най-малкия брат в песенния и наративен фолклор. Сакралност, която се префункционализира навярно и заради “отрицателното отношение към съществувалата историческа действителност”[15].

Сакралността на минората  би могла да обясни и един от каноните на средновековната българска книжнина - светецът да е дар Божий за семейството след дълго бездетство или да е последното дете от брака на родителите си [16]. Рахил била любимата жена на Иаков, но дълго време нямала деца. Затова кръщават първия й син Йосиф - да умножи Бог, т.е. Рахил да има и други деца. Първият библейски патриарх е последното дете на Иаков, родено в Месопотамия. Вениамин се ражда в Палестина. По този начин библейският минорат става архетипен мотив при изграждането на агиографския образ.

Освен мотива за най-малкия брат персонажът на лицемерната и коварна жена, която се опитва да съблазни слугата (Битие 39:17) се среща във времето и преди, и след разказа за Йосиф и братята му. Библейският текст не е онтологичен. Мотивът е познат на гръцката античност – историята между Федра и Иполит (трагедията на Еврипид “Иполит”). В “Папирус Орбинеи” е поместена една приказка от периода на 19 египетска династия, носеща нищо неозначаващото заглавие “Приказка за двамата братя”. Това е най-старият писмен текст, в който е разработен мотивът за невярната съпруга, символизираща женското сластолюбие и коварство.

В средновековната книжнина образът на жената като символ на изкушението е често експлоатиран. Едно от изкушенията пред младия Константин-Кирил е вероятният брак с младата и красива кръщелница на логотета. В синхрон с литературния канон светецът-апостол отказва мирската любов, защото тя може да бъде невярна, за да се сгоди за Божията премъдрост, символизирана чрез образа на св. София Премъдрост.

Особено интересно е разработен мотивът за разпознаването между братята след многогодишна раздяла. Това също е универсален мотив, познат от много фолклорни и литературни паметници, създадени в различни епохи от древността до днес. Показателна обаче е една особеност: за разлика от фолклорната традиция Йосиф не “изпитва” братята си, за да го познаят по някакъв стар белег.[17] Той им дава знаци на благоволението си, на пръв поглед с нищо неоправдани, и търпеливо изчаква реакциите им. Йосиф не си отмъщава. В своя завет той изповядва: “Господ се радва на единодушието на братята в заветно сърце, благославящо с любов…Не се въздигнах надменно заради земната си слава, но бях между тях като някой от малките.” При второто им идване в Египет Йосиф ги провокира с чашата в товара на Вениамин и едва когато е убеден в разкаянието им за стореното преди години зло, разкрива истинската си идентичност и дава воля на чувствата си.

При срещите с братята прави впечатление изключителното чувство за родова принадлежност на Йосиф. В старогръцката литература над героите от периода на класиката тегне “родовата вина”. Типичен пример е Приам - царят на Троя, който през целия си живот е смирен, почитащ боговете човек, но носи родовата вина на дедите си. Затова Фортуна го наказва, при толкова много синове, при такива бащини жертви, да няма нито наследник на трона си, нито трон. В Стария Завет е по-различно. Достигнал върха на земната си слава, Йосиф посреща смирено и с поклон баща си Иаков – главата на рода. В средновековната ни книжнина родовата принадлежност се трансформира в християнска “принадлежност”. Агиогероят е готов на всякакви мъки, но никога не се отказва от вярата си в Иисус Христос.

Втората среща с братята е най-драматичният епизод от цялата история, написан с невероятен психологизъм и  усет към детайла.

Композиционната схема на текста за Йосиф възпроизвежда традиционния модел на пътуването на героя, пълно с перипетии и опасности, които той преодолява чрез добродетелност и храброст, за да достигне накрая предначертаната си цел. Смисълът на цялата история е в идеята, че при наличието на силна вяра Божият промисъл превръща и злото, което ни сполетява в добро, търпението и вярата винаги биват възнаградени. Този модел за пътуването на героя съвпада с модела на Проп за пространствената организация на вълшебната приказка,[18] когато героят се движи по хоризонталата на епическото пространство и между Горната и Долната земя, за да извърши инициационните си подвизи. В старобългарската литература композиционната схема е същата - агиографският герой следва жизнения си път (хоризонталата на епическото пространство), стремейки се да познае Бога ( движение по вертикалата). Според Кр.Станчев[19] това движение е подчинено на Закона за подвижната неизменчивост на житийния герой, защото според литературния канон житие се пише на починал човек, канонизиран за светец от църквата – т.е. където и да ходи, каквото и да стори агиогероят  той винаги е добър пример за подражание – защото е светец! Целта на образа е да се превърне в архетип, да се митологизира.

Следвайки същата схема се митологизира и образът на Йосиф. За съвременния човек, повече или по-малко запознат с библейските сюжети Йосиф символизира тържеството на великодушието над братовата завист и способността на добродетелния и мъдър човек да се издигне дори и в чужда страна. В романа на Томас Ман “Йосиф и неговите братя” авторът разсъждава върху съжителството на тяло и дух, природа и култура, разсъждения-доказателства, че образът на библейския патриарх се е митологизирал.

Макар че в наше време християнската философия не е политика, както през Средновековието, Библията продължава да съществува, продължава да генерира идеи, мотиви и образи, формирайки начина на мислене на съвременното човечество. За да познаваме добре манталитета и духа на хората от различни епохи трябва да познаваме религията им. По думите на Клод Леви-Строс историята на религиите става “неделима част от историята на самото човечество”. Религията е изконно присъща на човешкото съзнание, независимо дали някои от хората го признават, съзнават или отричат. Религията е обективна потребност. Затова Мирча Елиаде смята, че ”човек без религия не би бил човек”.

Културата на повечето цивилизовани народи през последните 20 столетия е под въздействието на християнската култура. От подписването на Медиоланския едикт (според него християнството се признава за официална религия, наравно с всички други изповедания в римската империя) през 313 год. до ден днешен християнството е световна религия. Свещената книга на тази религия е Библията.

---

бележки:

[1] Иосиф (да умножи бог), т.е. да даде много синове. Символната семантика на името цели да подскаже, че задачата на неговия живот е да съхрани и умножи еврейския народ така, както Бог е обещал при сключването на договора с Авраам. Под това име в Библията фигурират четири персонажа: синът на Иаков, годеникът на Дева Мария – юридическият баща на Иисус, Йосиф Ариматейски и Йосиф Варсава. Последните двама са последователи на Иисус. Синът на Иаков от наложницата му Рахил е любимец на баща си. За да се освободят от него братята-завистници го продават на заминаващи за Египет търговци, където Йосиф е препродаден за роб на Потифар – фараонов царедворец, чиято млада съпруга се увлича по младежа и се опитва да го прелъсти. Верен на Бога си и на господаря си, Йосиф отказва. Наклеветен от съпругата на Потифар той е хвърлен в затвора. По-късно разгадава тайнствения сън на фараона и става негов пръв сановник. По време на настъпилия глад спасява еврейския народ от гладна смърт, предлагайки на братята и баща си подслон и храна в Египет.

[2] За юдаизма е типичен афинитетът към историческата достоверност.

[3] По-късно техният опит бил заимстван от римските императори и турските султани.

[4] По-подробно Виж: : Шиваров,Н. Възвисяването на библейския патриарх Йосиф от фараона и данните на египтологията. В: Вечното в двата библейски завета. В.Т. 1994. С. 94-101.

[5] КЕЛЕР. В. Библейски събития. С., 1999. С. 85.

[6] Творчеството на френския математик Беноа Манделброт открива изключителни перспективи пред описанието на математическите свойства на природни обекти с понятието “фрактали”. Всяко безкрайно разклоняване на човешката мисъл, подчиняващо се на определени правила, е “фрактал”. Мислите, движещи се в пространството на авторовата мисъл създават настоящия текст чрез фракталите на българския език, на специализираната терминология на медиавистиката и библеистиката и т.н. Математическо пространство с безкраен брой фрактали се нарича "Хиблертово пространство”.

[7] Елиаде,М. Митове, сънища и тайнства.с. 23.

[8]ПАК там. с.87.

[9] Елиаде,М. Митове, сънища и тайнства. с. 99.

[10] Проп, В. Исторически корени на вълшебната приказка. с.31

[11] ПАК там. с. 33.

^[12] Речник на религиите. С., 1999. с. 129.

[13] Нейни извори са архаичните инициации и тайните общества от една страна и древната средиземноморска аграрна религиозност от друга. Еврейската цивилизация, в периода за който говорим, е скотовъдна, а не земеделска.

[14] Одисей е “хитроумний”, което е синоним на “многомъдрий”.

[15] Проп, В. Исторически корени на вълшебната приказка. с.33

[16] Напр. Пространно житие на Константин-Кирил Философ.

[17] Пенелопа от “Одисея” проверява дали скитникът пред нея е съпругът й отсъствал цели двадесет години, чрез тайната на брачното ложе; Евриклея познава Одисей по белега на крака му и т.н.

[18] Проп, Вл. Цит.съч.

[19] СТанчев, Кр. Поетика на старобългарската литература. С.1986. с.