Специфика на старобългарската писмена култура

    

          Българската средновековна литература обхваща оригинални и преводни текстове,  написани на старобългарски и среднобългарски, с глаголица или кирилица. Тя е извикана на живот от приемането на християнството като официална религия в България. Затова голяма част от нейните жанрове са изцяло зависими от християнските практики и обслужват християнския ритуал и идеология. 

           На свой ред тя е книжовна продукция, която прави възможно изповядването на християнството през цялото Средновековие.

         

 Главна характеристика на старобългарската литература е нейната двойна зависимост от християнския култ: от една страна, преобладаващата част от формите й са свързани с християнското богослужение, от друга нейната образна и ценностна система отразява християнската визия за света. Дори творбите, които не обслужват пряко ритуала в църквата – хрониките, повествователните текстове, забранените от църквата апокрифни текстове, са повлияни от християнската образност и християнския етос. В голяма степен това важи за всички сфери на средновековното общество (Хьойзинга, У. Еко, Н. Фрай).

      

Молитвата "Отче наш" на кирилица

     
      В контекста на европейските литератури през ІХ – Х век старобългарската книжовност е уникална, защото за разлика от средновековните литератури на гръцки и латински тя се появява, без да е съществувала предходна литературна традиция, на която да се облегне. В ТОЗИ СМИСЪЛ ТЯ Е НАЙ-МАЩАБНИЯТ АДАПТИВНО-ОБРАЗОВАТЕЛЕН ПРОЕКТ В СРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА.

     Чрез старобългарската литература средновековният българин става не само съпричастен на християнството, но и на високоразвитата византийска цивилизация. При създаването си старобългарската книжовност следва образците на византийската литературна продукция, жанровите й модели, естетическите й принципи. Св. Св. Кирил и Методий са изтъкнати византийски книжовници. Религиозно, културно и геополитически България е обвързана с Византия (Д.Петканова), но старобългарската литература в никакъв случай не бива да се интерпретира като „трансплантация“ (Д. Лихачов) на византийска литература на старобългарски език.

       Средновековният български писател не само създава огромен брой оригинални текстове, но при преводите и компилациите се отнася избирателно към жанровите и тематични модели на византийската книжовност. Много често използваните оригинали се приспособяват и развиват без връзка с развоя им във Византия. Преводи от гръцки се правят през всички етапи от съществуването на старобългарската книжовност, но интензивността на рецепцията е много голяма през ІХ – Х век, когато се превеждат текстове от зората на византийското християнство, които са забравени във Византия, но са необходими за прощъпулника на българското християнство – „Небеса“ и „Шестоднев“ на Йоан Екзарх“, „Историкиите“ на Константин Преславски, 300-томният корпус богослужебни текстове, резултат от ПРИЛОЖЕНИЕ КНИГ. Подобна е ситуацията през ХІІІ – ХІV век, когато определени текстове се разпространяват продължително в България след като са престанали да са актуални за византийския културен контекст.

ОСОБЕНОСТИ  НА  СТАРОБЪЛГАРСКАТА  ЛИТЕРАТУРА

Функционалност. Нефикционалност. Обем

          Тясната връзка на старобългарската литература с християнския ритуал предопределя нейните

2         главни особености:

                  1.    Тя е функционална – т.е. литература с конкретно приложение.

                  2.   СБЛ е нефикционалната – т.е. написаното се схваща като истина, а не като измислица.

          Тези й особености я сродяват със съвременната политическа риторика, философския трактат и др. подобни, които стоят извън полето на онова, което днес разбираме под „художествена“ литература.

     Функционалността на СБЛ се проявява във факта, че тя експлицитно изразява политически и идеологически проекти, като участва в изграждането на ритуални, правни, паренетични (дспут, спор), теологически, естественонаучни и други дискурси, че има приложение и извън текстовите практики на обществото – напр. използването на текста като амулет с предпазномагическо значение.

      Функционалността е не само качество на текста, но и на мисленето за текста. Затова всички среднвековни литератури обхващат много по-широк кръг от тектове, сравнени със съвременната литература. В СБЛ се включват освен богослужебните и „художествените“ текстове (агиографски, риторични, химнографски) и исторически, природо-описателни, религиозни и политически съчинения. Затова говорим за СИНКРЕТИЗЪМ на старобългарската книжовност.

      Нефикционалният характер на средновековния текст се обуславя от необходимостта чрез него да се осмислят божествените истини, залегнали в сакралните текстове. Тази сакралност е пряко свързана със сакралността, каноничността и интегритета ( непроменливост) на библейските книги.

Текстовите практики за директно или дискретно отпращане към Библията (т.н. двойно художествено отражение на действителността, в която двойственост сакрално-библейският пласт има водеща роля),  умножават смисловите хоризонти на средновековната творба, като създават възможност образите да се тълкуват не само буквално, но и чрез символното им значение.

       Обемът на старобългарското книжовно наследство обхваща българската оригинална и преводна писмена продукция през периода ІХ – ХVІІ век. За разлика от съвременните литератури, където преводните творби са отделени от оригиналните, корпусът на средновековната книжнина обикновено включва оригинални, преводни и компилативни текстове.

      Фактът че в средновековната литература водещи са САКРАЛНИТЕ ПИСМЕНИ ПАМЕТНИЦИ, фактът че средновековният текст е изтъкан от множество цитати и реминисценции с Библията, РАЗМИВА ГРАНИЦИТЕ ОРИГИАЛЕН – ПРЕВОДЕН ТЕКСТ. Затова в корпуса на Старата българска литература винаги са били включвани агиографски и химнографски творби, посветени на български светци, но писани на гръцки език – Теофилакт Охридски, който вероятно използва български първообраз за написването на Пространно житие на Климент Охридски.

Библията и средновековният текст – интертекстуалност

Поради историческите обстоятелства СБЛ се свързва с християнското средновековие, което създава култура, заемаща достойно място в световната културна история.

Диалогът със средновековната литература е много труден. Средновековното изкуството се подчинява на принципи, коренно различни от тези на Новото време. Възприемането на средновековното произведение по интуитивен път е невъзможно. Такъв тип възприемане прави СБЛ нелепа и скучна. 

В теоцентричния модел на свят най-високата точка се пада на Бог. Затова тектовете на Стария и Новия завет, т.е. Библията, се възприемат като сакрални (свещени) и се превръщат в първообразци за създаването на нови произведения, както по отношене на стила, принципите на разказване, така и по отношение на образите, които се използват. Средновековната литература гради своя образен свят и своите внушения (сугестия) върху Библията като най-авторитетен текст.

Перманентният диалог с библейския текст създава интертекстуалност, която Р. Пикио нарича „тематичен ключ“. В агиогафските, химнографските и риторичните текстове тематичният ключ е тезисът на текста, представен чрез библейски цитат. Чрез „тематичния ключ“ текстът се превръща в система от препратки и вътрешни диалози с други текстове. Ще търсим тематичния ключ при анализ на агиографските и риторични текстове на средновековната ни книжнина.

Принцип на двойното отражение.

Нормативност. Компилация и композиция

Най-обширното и най-значително философско съчинение в средновековна България е „ШЕСТОДНЕВ” от Йоан Екзарх. В пролога авторът изразява удивлението си от видимия свят и неговите закономерности и прославя Бога като създател на нещата и техния ред.

Стремейки се да познае този видим свят, човек се въззема доколкото е възможно към познаване на невидимото и нямащо образ. Тези разсъждения на Йоан Екзарх разкриват СХЕМАТА, по която МИСЛИ средновековният човек: той мисли с митологични образи различни от античните митологеми. Средновековният автор изобразява действителността, пречупвайки я през призмата на религиозно–митологични представи. Затова средновековното произведение е ДВУПЛАСТОВО. Неговата цялост се осъществява чрез интерференцията на:

            1. Конкретно – изобразителния  (литературен) пласт    и

            2. Символно – митологичния (религиозен) пласт.

Тази двупластовост отразява средновековното схващане за ДВУСЪСТАВНОСТТА НА СВЕТА: видим и невидим, земен и божествен. Вътре в тази двупластовост съществува строга йерархия: конкретно – изобразителното е ПОДЧИНЕНО на символно – митологичното.

Така творбата се оказва плод на ДВОЙНО ХУДОЖЕСТВЕНО ОТРАЖЕНИЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА. Този принцип се проявява на всички нива в структурата на средновековното произведение.

Например: Още в заглавието на *Пространно житие на Кирил*, героят е въведен като:      „блаженият наш учител”. Изграждане на образа е подчинено на това предпоставено осмисляне на Кирил като християнски светец-апостол (учител). Библейските цитати, които непрекъснато съпътстват речта на повествователя (слушателя), насочват към осмисляне на разказваните събития през призмата на библейската митология.

Както всяка литературна система, така и старобъларската литература е НОРМАТИВНА, т.е. изгражда се по определени правила. Особеност на средновековните литератури е фектът, че ТЕЗИ ПРАВИЛА СА СТРОГО ЗАВИСИМИ ОТ ХРИСТИЯНСКИЯ СВЕТОГЛЕД.

Нормативността на средновековния текст зависи от литературния етикет, т.е. от общата етическа и естетическа концепция, предопределяща посланието и образната система на текста. В същото време нормативността се определя и от литературния канон – т.е. от похватите за изграждане на образа съобразно християнския идеал (Лихачов, Кр. Станчев). Казано по-накратко нормативността в средновековните текстове е двустранна: наблюдаваме литературен ЕТИКЕТ, определящ КАКВО трябва да изразява произведението като   цяло и  литературен КАНОН, който дефинира КАК трябва да се изгради образът на светеца и КАК да се построи творбата, за да отговаря на изискванията на литературния етикет.

Нормативността на всяка средновековна творба трябва винаги да се има предвид, когато тя се анализира като исторически извор, защото много от елементите на текста могат да бъдат плод на правилата и образците, които книжовникът е следвал и да не отразяват реални събития, действия и личности. Например: в Пространно житие на Константин-Кирил Философ е написано, че той е бил 7-то дете в семейството на друнгария Лъв и жена му Мария, но историята няма сведения за други братя или сестри на Кирил освен Методий. При това в ПЖК нищо не се споменава за Методий! В същото време литературният канон повелява бъдещият светец да е дългочакано и единствено дете в семейството (старозаветният архетип на сина на Авраам и Сарра – Исаак; новозаветният – на Йоан Кръстител) или последното дете в семейсвото, след което родителите му (на Константин-Кирил) „заживели като брат и сестра“.

Естетика и стил на средновековния текст

Естетиката на средновековната творба произтича от съзнанието за абсолютната красота, която християнският Бог олицетворява. Естетическото е неотделимо от етическото в средновековното световъзприемане. Затова средновековната творба е „медиум за предаване на християнската доктрина“ (А. Ангушева).

Старобългарските книжовници от ІХ – Х век (Симеонова епоха) и ХІV – ХV век (исихазъм, Евтимиева школа)  имат ясно съзнание за естетическите качества на своите творения.

Авторитетът  на  писателя и битието на творбата

Статутът и функцията на автора през Средновековието са диаметрално противоположни на същите от Новото време. За средновековния човек единствен творец – на видимия и невидим свят е Бог! В своите дейости човек само имитира Божиите творения или взима материал от тях, з да направи своите (виж: Йоан Екзарх „Шестоднев“, „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски, преведени от Константин Преславски).

Средновековният текст трябва да отразява Божиите истини. Затова създаването на оригинален текст, преписването на чужд или превода на такъв са РАВНОСТОЙНИ дела.

Авторитетът на текста замества авторитета на писателя.

Средновековният книжовник не схваща себе си като творец, а само като огласител и тълкумател на Божиите истини – като медиум, който прави Божиите истини достояние на обикновените хора. Следвайки християнския етос книжовникът се самоназовава неук, немощен, недостоен, ленив... През Средновековието пишещите хора нямат усет за „литературна кражба“ или за „авторски права“. Те смятат за напълно естествено да включват части от текстоете на други автори в своите творби – не като цитати, а като хомогенна част от общия текст. Днес наричаме такива текстове компилация и се отнасяме двояко към тях. За да състави своя „Шестоднев“ Йоан Екзарх използва написаните 600 години по-рано Шестодневи на Василий Велики, Севериан Гавалски, Аристотел, Йоан Александрийски-Граматик.

Затова за този период анонимните творби и псевдоепиграфите (творби, лъжливо приписвани на някой старозаветен пророк или новозаветен апостол) са част от канона. Само авторите в книжовните школи, които боравят с „византийската витиеватост“ скриват / показват имената си в акростих.

Жанрови структури в старобългарската литература

Жанровите форми са зависими от особеностите на културата, в която функционират. През Средновековието тази обвързаност е двойна, защото значима част от средновековите текстове са породени от християнските практики (ритуално-литургични или интерпретативно-дидактични).

Затова в средновековната литература говорим за различни модуси на говорене, реализирани в типичните за епохата дискурсивни практики: текстовете, обслужващи християнския култ – култова литература. Останалите – извънкултова литература. Текстовете, одобрени от църквата и светската власт – официална литература. Преследваните от църквата и държавата еретически текстове (напр. богомилската книжнина) и апокрифите -  неофициална литература.

При процеса ПРИЛОЖЕНИЕ КНИГ старобългарските книжовници посягат за превод към текстове пряко свързани с християнския култ, защото трябва да осигурят на новоназначените след Преславския църковен събор духовници богослуебни /литургични книги за „упражняване на професията“.

Този факт се оказва решаваща характеристика НА ЖАНРОВИЯ БАЛАНС на старата ни литература през цялото й съществуване. За нея остават неприсъщи творбите на византийската култура  , които имат светски характер: повести, новели, епическата поема, интимната лирика, сатирата, епиграмата, не са познати и жанровете, свързани с дворцовия ритуал.

Старата българска литература се различава много и от книжовната традиция в Западна Европа – у нас не са известни нито романите в стихове, нито пародиите на литургични текстове, нито жанровете на светската градска сатира (фаблиото). Православната църква се придържа по-строго към правилата, забраняващи театъра и представленията изобщо. В България драматични жанрови норми НЕ СЕ РАЗВИВАТ.

В родната ни старобългаристика е разпространена  функционалната жанрова класификация на Кр. Станчев (1985), която представя мястото на текста в културата на Средновековието според това дали той е свързан с богослужението (КУЛТОВ) или не е свързан с него (ИЗВЪНКУЛТОВ)  и дали съответства на официално възприетите догми (ОФИЦИАЛЕН) или е в противоречие с тях (НЕОФИЦИАЛЕН).

Така се получават 4  жанрови модуса / структури: 

I – официална култова – богослужебни текстове, агиографски текстове (жития), риторични текстове (похвални слова), химнографски текстове, литургични текстове, панегирици (свързани са с култа и точно отразяват християнските догми);

II – официална извънкултова – естественонаучните сборници (Симеонови), философските съчинения („Шестоднев“ и „Небеса“ на Йоан Екзарх), историческите хроники („Четири слова против арианите“ и „Историкии“-те на К. Преславски), похвалите за цар Симеон, Азбучна молитва (нямат отношение към богослужението, но точно и правилно отразяват християнските догми).

III – неофициална извънкултова – наративите с източен или античен произход гадателните книги (нямат връзка с християнската религия и не отразяват официално възприети схващания от християнската философия)

             IV – неофициална култова – апокрифите,  богомилската книжнина (свързани с култа, но не отразяват правилно / или са в противоремие с официалните християнски догми).

Макрожанрове. Типове сборници

В старобългарската ръкописна традиция така изредените по-горе жанрове не съществуват изолирано, а се преписват и разпространяват в СБОРНИЦИ. Това са типови текстови комплекси, обединени в едно книжно тяло. Средновековната източнославянска традиция отделя няколко групи ръкописи според тяхото съдържание:

1.       Апракос (изборно) Евангелие, Апракос Апостол, Паримейник ( сборник със старозаветни четива с литургично приложение,  Прологът (календарен сборник от кратки жития), Стишния пролог (сборник с жития – пред житията се поместват кратки стихове за съответните светци).

2.       Химнографски текстове (служби и канони) за цялата година или за период от годината.

3.       Сборници – седмично богослужение – Октоих (осмогласник) – песнопенията за вечерня, повечерие, утринната в отделните дни на седмичното богослужение).

4.       Часослов – почасовото богослуужение в денонощието (непромениви текстове).

5.       Требник  (канонико-ритуален сборник) и Служебник (трите основни за православната литургия текста: Златоустовата, Василиевата и Преждеосвещената, приписвана на Григорий Двоеслов).

6.       Чети-миней, Типик

Сборници с енциклопедично съдържание

1.       Симеонов/Светославов Изборник от 1073 год.

2.       Изборник от 1076 г.

3.       ....

Особености на агиографския герой

1.       Двупластов	2.       Не се развива – предварителна аксиологическа определеност
3.       Отъждествен с архетипа	4.       Абстрактност
5.       Идеализиран	6.       Повишена предсказуемост на поведението му.
7.       Всестранно одарен и всесилен.	8.       Дистанцираност от елегиричното битие.
9.       Широко застъпено динамично описание.	10.   Безгранична вяра в Бога .

11.   Слабо застъпено статично описание: липсва психологизация – не се изграждат характери; липсва портретна характеристика – обобщаващата визия на СБЛ.

12.   Биографичната фабула акцентува не върху движението на героя по ценностната скала „нагоре” , а върху поведението му в определени ситуации, като вече завършен монолитен, ценностно определен образ.

13.   Движението на героя, изразено чрез фабулата, е движение на една трансцедентна субстанция. Неговото движение САМО МАРКИРА ЗА ДРУГИТЕ пътя към това неизменно състояние на блаженство - Закон за подвижната неизменчивост на житийния герой.

14.    Художественият образ има КОНСТАНТНА същност – играе ролята на композиционен център.

15. Само положителни и само отрицателни герои (черно–бяла палитра).

16. Героят е безкомпромисен; често действа във външно противоречие с нормалната човешка логика.

    

ЛИТЕРАТУРА

1.      Ангушева, Ад. Старобългарската литература (същност, характер, специфични особености) В: История на старобългарската средновековна литература. С., 2008.

2.      Станчев, Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1995.

Всеки слайд е учебна ситуация!

Вашите задачи:

1. Да разграничите отделните учебни ситуации.

2. Да откриете в кой етап от тристепенния модел за учене и преподаване се включва всяка учебна ситуация.

3. Да "познаете" и обясните използваните синеретични методи/техники.