Тайните, забранени АПОКРИФИ

Жанрова система на старобългарската литература

     В самото Средновековие ясно се осъзнава делението на официална и неофициална литература. Критерият е официалната църковна догматика. От Vв.нататък християнската църква издава специални индекси на забранените книги, които непрекъснато се допълват. За първи път в българска среда такъв индекс се появява по времето на цар Симеон в т. н. “Първи Симеонов сборник”.Той съдържа изброяване на “боговдъхновените” книги, включени в библейския корпус и след това на “скритите” /тайни/ книги, т.е. на апокрифите, които по тематика са свързани с библейските книги, но не са признати от църквата.

     

       Друго ЖАНРОВО деление на средновековната литература, е делението й на култова /богослужебна/ и извънкултова или на църковна и светска. Разбира се в Средновековието няма нерелигиозна литература, но всяко произведение по различен начин е свързано с култа. На базата на тези двойки /официална-неофициална; култова-извънкултова/ можем да класифицираме жанровете в старобълг. л-ра по следния начин:

     І.Официална култова л-ра – най-представителната част от средновековната л-ра; в нея в най-чист вид се откриват специфичните особености на средновековната л-ра; тя е ядрото на СБЛ.

    ІІ.Официална извънкултова л-ра – хрониките, летописни разкази, нравоучителни романи, повести и притчи, юридическа и учебна л-ра, извънкултовата поезия – “Проглас към Евангелието”; “Азбучна молитва”; “Похвала на цар Симеон”.

  ІІІ.Неофициална извънкултова л-ра – периферно място в СБЛ; най-далечот особеностите на СБЛ /канона/. Това са някои забранени източни разкази, научни съчинения от античността, гадателни книги; слабо проучен; винаги остава в      сянката на апокрифната л-ра, към която механично е бил отнасян.

   ІV.Неофициална култова л-ра  - АПОКРИФИТЕ в тесния смисъл; според индексите това са “лъжовните” и “еретическите” съчинения.

Причини за появата на апокрифите

                                                                                       грц. апокрифос – скрит, таен

      В езическия период и в епохата на ранното християнство (І-ІІвек) в понятието не се влага отрицателен смисъл. Апокрифите са книгите написани с непознати писмени знаци плюс религиозни книги, чийто произход се счита божествен.

       При установяването на каноничния библейския кодекс, всички текстове, останали извън него, биват обявени за неканонични. След появата на индексите, те не се преписват.

Основни дялове на  апокрифите

1.Художествена проза

2.Поезия

3.Послания

4.Молитви

5.Гадателни книги

6.Въпроси – отговори

       Апокрифната ХУДОЖЕСТВЕНА ПРОЗА е продукт на късното юдейство и ранното християнство. Възниква в еврейска среда – Палестина, Сирия, Египет. През Средновековието – Византия, Етиопия, Рим, Грузия, България. Апокрифите са най-разпространени в християнския свят в периода ІІв. пр.н.е. – ІІв. от н.е. /старозаветните/, а новозаветните през ІІ-V век след Христа. Най-старите са “Книга за Енох”, “Апокриф за Адам и Ева”, “Откровение Аврамово”. По-късните: “Ходене на Богородица по мъките”.

     Онова, което се премълчава /напр. детството на Исус/, загатва се в общи фрази/напр. мъченията на грешниците в ада/ или се разказва кратко, без подробности, в Апокрифите се изразява широко и картинно, с любопитни подробности при конкретна обстановка – небесна или земна. Темата за задгробния живот е централна.

  Освен на основата на библейските книги, апокрифите възникват върху разнообразните митове, легенди, предания от древния и съвременния им фолклор. Голяма роля играе личната фантазия на твореца и идеологията на средата, от която произхожда. 

   Апокрифите са религиозна белетристика, която поради своята достъпност, демократизъм и занимателно съдържание, става народна литература и се разпространява широко. В нея се рисува необикновен свят, в който се разиграват необикновени събития, а героите притежават необикновени качества. Апокрифите завладяват въображението, в тях намират отражение човешки мечти и стремежи, понятия за морал, земни представи за обществен ред, битови подробности. В тях изобилстват диалози, изложението е облекчено откъм риторика и философски разсъждения, отличават се с икономия на поетически фигури, напомнят народната проза. Действеността е отличителният им белег. Описателността е на заден план. Героите винаги нещо вършат, движат се от място на място, наблюдават явления и събития, срещат някого, разпитват или убеждават, правят чудеса, мъченически понасят страдания и т.н.

    Авторите им са неизвестни. Апокрифите са анонимни или лъжливо подписани (псевдоепиграфи). Създаването им се приписва на известни апостоли или пророци /Енох, ап. Павел / или на “съвременници” на събитията /Никодим, израилтянинът Тома и др./. С това се цели да се придаде по-голям авторитет на апокрифите. Анонимността може да се обясни с характера на съдържанието и с въздействието на фолклора.

     Апокрифната худ. проза се дели на два големи дяла:

      А. СТАРОЗАВЕТНИ апокрифи

     Обикнати теми са Сътворението на света и отношенията между Бога и Дявола, животът на първите хора Адам и Ева, пътуване по седемте небеса, задгробният свят, отделни моменти от живота на старозаветни лица. В България са известни: Откровение Варухово, Книга за Енох, Видение Исаево, Слово за Адам и Ева, Соломон и Жена му, Повест за пленението на Ерусалим, цикъл разкази за Аврам.

    Апокрифното “Слово за Адам и Ева” разказва такива подробности из живота на първите хора, каквито липсват в библейските книги. В библейския разказ малко се говори за живота на “първите” хора след изгонването им от рая, а за живота и смъртта на Ева няма нищо. Това обстоятелство поражда многобройни фантастични легенди, които разкриват интересни подробности. В Българя апокрифът бива преработен съобразно условията на българския средновековен начин на живот:  

    Думите на Бога към Адам: “Тръне и бодил да излизат изпод дланите ти и от потта си да се храниш” се тълкуват като свидетелство за тежкия физически труд на човека от народа. “… да те гледа жена ти и да трепери от тебе” - се интерпретира като свидетелство за неравноправното място на жената в средновековното общество - тя няма никаква самостоятелност, трябва постоянно да “гледа” мъжа си и да “трепери” от него.

   Диалогът между Адам и Дявола разкрива основното богомилско схващане, че целият видим свят е творение на Дявола, а невидимият – на Бога. Такова разбиране на световното устройство е напълно естествено за човек, принуден да работи, без да може да използва благата на своя труд.

  Б. НОВОЗАВЕТНИТЕ  апокрифи разработват теми от новозаветната апокалиптика – пътуване в отвъдния свят и страданията на грешниците ("Ходене на Богородица по мъките"). Главна тема е животът и подвизите на Исус и апостолите. В славянския свят с популярност се ползват три новозаветни апокрифа: Детство Исусово, известно и като Томино евангелие, Протоевангелие на Яков и евангелие на Никодим. Особено интересни, богати на приключения, героични подвизи и “чудеса” са разказите за апостолите. В България се разпространяват предимно по-късни обработки или нови творби в този дух, възниквали през раннохристиянската и византийска епоха: Деяние на апостол Тома, Деяние на Андрей и Матей, Житие на апостол Петър и др. Обикната тема е второто пришествие и бъдещето на хората, развита в пророчески апокалипсиси като например: Въпроси на Йоан Богослов към Господа, познат като Апокрифен апокалипсис на Йоан Богослов и Епистолия за неделята.

    Особено интересен е апокрифът “Апокалипсис на Мария” известен у нас като “Ходене на Богородица по мъките” (най-старият препис е от ХІІ век). Апокрифът дава конкретна и поразяваща картина на ада, на мъките в него, на физическите страдания на грешниците, изнася характерни битови елементи (Данте Алигери “Ад”). Авторът изразява определено отношение към грешниците и към техните мъки. Така разкрива ненавистта си към богатите, закононарушителите, владетелите и прочие, поставени в кръга на най-страшните мъчения. Особено ярко е въображението на автора при обрисуване на мъченията. Нарисуваната картина е ярка, конкретна, действена. Разкрива отрицателното отношение на автора към обществено-политическия строй. Успоредно с това обаче картината на ада въздейства и по начин изгоден за църквата. Тук се осъждат грешниците, които не стават сутрин рано и не ходят в неделя на църква, които не почитат свещениците. Изобличават се божии служители, които не изпълняват точно божия ред, изобличават се еретиците и т.н. Това произведение е апокриф, защото въпреки горепосочените си предимства притежава критически и либерални елементи, които са в противоречие с каноните на църквата. “Ходене на Богородица по мъките” е едно морално преосмисляне на праволинейната и бездушна християнска доктрина.

     Интересът към живота на Исус е дал живот на около 30 апокрифни евангелия. Седем са запазени. Един нов образ на Христос нямащ нищо общо с каноничните книги намираме в “Детство Исусово” /Томино евангелие/. Целта на автора е да разруши легендата за Христос, който е нарисуван като изключително надарено дете, способно да прави чудеса. Редом с това той е обикновено дете, с всички характерни за детската възраст прояви – обича игрите, закачките с приятелите и т.н. в апокрифа Христос не е проповедник на любовта към ближния, не е основател на християнското учение, не е чудотворец, благодетел на човечеството; той е дете, озлобено от обкръжаващите го юдеи, към които се отнася не само сурово, но и жестоко; дете, което бидейки надарено с висша сила употребява тази сила, за да наказва, да заповядва, а не само да вразумява тия, които не виждат у него бога на юдеите; единствено симпатични за Христос са родителите му.

       “Апокриф за кръстното дърво” заради обема си е определян като повест, с автор поп Йеремия. Разказва как са се образували трите дървета на, които били разпънати Христос и двамата разбойници и как те по различни пътища са се озовали в Ерусалим. Темата на апокрифа (видна от заглавието) е кръстното дърво, на което е разпънат Иисус. Кръстното дърво пониква от венеца, с който е увенчана главата на Адам при неговата смърт. Този венец е направен от "дървото, заради което беше изгонен”, т.е. от Дървото за познаване на доброто и злото.

        В народната приказка “Кръстът Христов и главата на Адама” Адам е погребан от Ева, която слага в устата му три семки от ябълковото дърво на грехопопадението. С тях Адам е трябвало да се откупи от Бога. От тук идва традицията в устата на мъртвия да се слага пара, която ще му потрябва на Оня свят. Дърветата са прокълнати, заради греха на Адам. Затова и парят. Интересен е паралелът, който авторът прави между падането на Адам и кръстните страдания на Христа.

       В жанрово отношение апокрифната художествена проза познава няколко форми:

      1. Видения – насън или наяве героят пътува по небесата или в царството на мъртвите и вижда невидимото за хората.

          2. Повести с биографичен характер, основани върху легенди.

         3. Разкази – разработват интересни случки и доказват някаква идея – сказание за юда, слово за силния Самсон и жена му и др.

     4.Завети – прощални речи, в които се дават напътствия: “Завети на 12те патриарси” (Завет Симеонов за завистта , Завет Юдин за мъжеството и др.)

Характерни белези на тези текстове са: автобиографичната Аз-форма, диалогична композиционна форма, разказ в 3 лице, разказ в разказ.

Апокрифна ПОЕЗИЯ са Соломоновите псалми известни на сирийски, коптски и отчасти на гръцки вероятно са преведени и на български език, защото се споменават в Погодиновия индекс, но не стават популярни поради философското си съдържание и особена поетическа форма.

Апокрифни ПОСЛАНИЯ са писмата, разменени между ап. Павел и Сенека, послание на ап. Павел до лаодикийците и други, които не са на български език. В славянската книжнина е разпространен апокрифът Послание на Пилат до цар Тиберий, който е компинация между послание и разказ.

Апокрифните МОЛИТВИ проникват в България през Х век. Те са творби с практическо значение – произнасянето им цели реален положителен резултат за хората на земята. Произходът им е езически, свързани са с  далечната старина. Някои са отправени към Христос и Богородица, но в други липсва християнският персонаж, запазва се вярата в магическата сила на словото. Различават се:

     * молитви – муски и рецепти

     * молитви – обръщения към християнския герой с някакво искане

     * молитви – заповеди и заклинания към дявола

     * молитви – повествования –кратки разказчета

     Характеризират се с изключителна образност, емоционалност, своеобразна ритмическа организация на фразата с интересни стилистични фигури. Срещат се непреводими думи - остатъци от древни езици или безсмислени звукосъчетания, на които се придава магически смисъл. Между народните баяния и апокрифните молитви съществува голяма тематична, композиционна, образна и стилистична близост.

ГАДАТЕЛНИТЕ КНИГИ

имат основа в езическото гадание, но по-късно също получават християнска обвивка. Тя е твърде тънка, в редица случаи християнският елемент изобщо не се чувства. България получава тези творби във византийска преработка от VІІ – ХІІ век, затова те отразяват не само общочовешки интереси, но и редица особености на Средновековието. Във всички гадателни книги се вещае по някакъв признак за бъдещето. Класифицирани по признак на гадание гадателните книги се делят:

А. Гадания по природни явления.

* Гръмник – според това през кой месец и по кое време на денонощието се явява гръмотевицата, се вещае съдбата на човечеството или на един човек.

* Мълнияк (според мълнията – през деня или нощта, в съответния месец и зодия)

Напр. за декември: “Ако прогърми жито много ще има и плодове. Ще настъпи дълга зима по земята. В много морета много мъже ще загинат. Ако има гръм и мълния през нощта раждащите се ще измрат (бременните от уплаха ще пометнат). Ще се яви силен човек…” и т.н.

* Лопаточник – по чертичките и петънцата на нагрятата на огъня овча плешка.

Индексите свидетелстват за гадания по летежа на птиците и реакциите на други животни. Няма запазени образци.

Б. По календарни и астрономически белези

* Коледник – според това в кой ден от седмицата ще се падне Коледа.

Напр. 25.ХІІ.1991г. – сряда – зимата ще е зла, пролетта – суха, лятото – добро, есента – суха. Пшеницата ще е слаба, гроздоберът – изобилен, плодовете и медът – много. За мъжете пагуба. Маслото ще е оскъдно. Враговете ще спечелят успехи в мир.

* Лунник – според луната и лунните дни.

* Звездочетец

* Планетник (по звездите)

В. Гадания по явления свързани с човека

* Трепетник – потреперване на око, устни, вежди, сърбеж, бучене на ухото и др.

Напр. Ако ти играе дясното око – за бедните ползи. Ако е лявото – показва сълзи. Ако тракат зъбите – разрушение. Ако потреперят ноздрите – и за бедни и за богати – добро. Ако бучи лявото ухо - добро, ако е дясното – добро и ест.

*Съновник – според сънищата

* Месецослов – в кой ден от месеца ще се разболее човек

Напр. Ако човек се разболее през първия ден на месеца опасността е до 18 дни. Ако тези дни преминат ще бъде слаб 30 дни и ще оздравее. Ако се разболее на втория ден има опасност 2 дни. Ще боледува тежко, но няма да умре и т.н. до 30 ден.

* Рожденник – според месеца  на раждането му - зодиите

Г. Гадания по книги и писмо.

В гадателните книги е отразен многовековният опит на народа и неговата философия, че в живота няма вечно щастие или нещастие. В тях предсказанията за добро и зло, за печалба и загуба, за здраве и смърт постоянно се редуват. През Средновековието гадателните книги не са забава, а разкриват вярата на човека в предопределението на човешката съдба, в съществуването на скрити закони, които човек иска да открие. Тази вяра обаче не е сляпа. Гаданието не се изгражда посредством фантазията, то не и мечта. В гадателните книги се предсказват напълно реални неща, с които човек се сблъсква неведнъж. Минало и настояще са атмосфера, сбор от факти, наблюдения, опит, интереси и тревоги. За това гадателните книги могат да се разглеждат като отражение на политическия и социалния живот.

Апокрифните ВЪПРОСИ – ОТГОВОРИ 

са по-късни литературни композиции, изградени върху произведения на апокрифната художествена проза – от тях се черпи материал за отговорите. Период на разцвет ІV-VІІІ век. Единни по форма (диалог), разнообразни по съдържание. Това са литературни диалози без връзка между отделните въпроси и отговори. Разсъдъчни творби, които поставят “проблеми”, дават знания, обясняват алегории с поучителна цел. Най-разпространени въпросо-ответни апокрифи са: Беседа на тримата светители и Разумник. В някои варианти на беседата се забелязват следи от съчинението на поп Йеремия “Повест за кръстното дърво”.

“Разумникът” се харесва на средновековния читател не само с разнообразните си въпроси, които изразяват любознателността му, но и с поетическата си образност, опряна на апокрифната художествена проза, фолклора и езическите вярвания.

Като български подбор на въпроси от този вид апокрифна литература може да се смята “Въпроси на св. Константин Философ", където въпросите са пословици-алегории, тълкувани в духа на християнската нравственост. Някои са популярни и до днес: “Бързата кучка сляпа ги ражда”, “Дважди мери, един път режи”.

Из “Разумник”:

"От 7 части бог създаде Адам: от земята тялото, от морето кръвта, от слънцето и росата – очите, от камък – костите, от облак – мислите, от огъня – топлината, от вятър – диханието; дух сам господ му е вдъхнал.”

       Коментирайки този пасаж от гадателните книги проф. Боян Пенев пише: “Само един голям поет би могъл да създаде тия поетични символи: очите са създадени от слънце и роса – от там иде техният блясък; тяхната светлина, оттам са и сълзите. От облаците е човешката мисъл: като тях мътна понякога, гнетителна, неподвижна, а друг път като тях леко, ефирна, отлитаща и винаги устремена към небесата…”

Апокрифната литература и фолклорът

Влиянието на апокрифите в българското народно творчество е твърде широко. То обхваща народната песен, народната проза (легенди, приказки, предания). Народната религия, отразена най-добре в народното творчество, е съчетание на езичество с официално християнство и апокрифни елементи.

Близостта между апокрифите и фолклора се търси в няколко направления:

1.Това са художествени произведения, които откриват народния мироглед и представи. В тях има фантастика, въображението на твореца не знае граници. Това важи за всички апокрифи, характерно е за най-старите приказки, обредни, митически и юнашки песни.

2. Друг момент, който сближава апокрифите и фолклора е трактовката на черковните образи. Някои от тях са нарисувани реалистично, придадени са им човешки качества. Така например Богородица от “Ходене на Богородеца по мъките” е майка с милостиво сърце, която лесно се трогва, а Исус от “Детство Исусово” е поставен в битова обстановка. Така конкретно мисли народа в своите песни и приказки, но отива и по-далеч – Богородица и Исус са поставени в патриархално-битова среда. Превърнати са в обикновени хора с добродетели и недостатъци.

3. Нещо общо между апокрифите и фолклора има и в отношението на официалната църква към тях. През ІV век Йоан Златоуст пише специална беседа против народните игри и песни. В България през Х век Презвитер Козма в своята “Беседа против богомилите” се обявява остро против народните приказки  и обичаи, а народните песни нарича “бесовски”, защото в тях има езически остатъци, фантазия и суеверия, които са отклонения от канона.

Близостта между апокрифите и фолклора се дължи на няколко причини:

1. Творците на фолклорните произведения са по-будните хора от народа. Апокрифите се създават и превеждат от низшите духовници, някои от тях еретици, които живеят сред народа и познават интересите му.

2. Огромното влияние, което фолклорът оказва върху апокрифите в процеса на формирането им.

       В България апокрифите проникват през Византия. Във Византия апокрифите се оформят твърде рано, в първите векове на християнството, когато църквата е склонна на компромиси с езическата идеология и обредност, когато сред народа християнството бива възприемано свободно. За Богородица и Христос са съществували много легенди, разпространявали са се множество евангелия, от които църквата КАНОНИЗИРА само четири. В останалите евангелия били използвани християнски легенди, източни и старогръцки митове.

Роля  на фолклора при оформяне на апокрифите

Отдавна са изчезнали легендите, станали първооснова на апокрифните текстове (ІІІ-V век). Затова за ролята на фолклора върху апокрифите се говори условно. Известно е че за древногръцката митология и за фолклора е характерен анимизмът - когато природата се ОДУХОТВОРЯВА. Боговете на древна Елада имат антропоморфен образ. Подобен аниизъм срещаме в “Апокриф за апостол Павел”. “Много пъти слънцето плаче и се моли на бога: “Господи, който всичко владееш, докога ще гледам беззакония и неправди човешки…Много пъти луната и звездите питат господа, говорейки…”. Богатата ФАНТАСТИКА в апокрифите и обилието на подробности, чрез които се постига конкретно-картинна представа за нещата също имат опора във фолклора. В “Апокриф за апостол Павел”  авторът рисува изпраща героя си на третото небе, където има Христов град обграден с 12 зида, който много прилича на Слънчевия дом с “порти високи”  и “двори широки” от народните песни. В “Книга за Енох” – преди да бъде изнесен на небесата Енох вижда двама необикновени мъже: “Явиха се двама извънредно големи мъже, каквито никога не съм виждал на земята. И лицата им светеха като слънце, очите им горяха като свещи, от устата им излизаше огън…”. Тези епизоди напомнят образи от гръцката митология – хора великани, животни бълващи огън, пещери пазени от чудовища (припомнете си приключенията на Одисей). Исус от апокрифите хваща риба, чиято злъчка лекува слепци, а утробата й изцелява бесни. Всички сте чели приказки за животворната вода или за лечебната сила на млякото.

    Фолклорът влияе върху оформянето на апокрифни творби и с някои свои КОМПОЗИЦИОННИ ПОХВАТИ. Народният разказвач обича да води разказа от първо лице като очевидец,  за да му придаде по-голяма достоверност. Много приказки завършват: “И аз бях там, пих и се веселих…”, “С пиво, с мед и аз гулях, но едвам мустак допрях”. По подобен начин завършват “Книга за Енох”, “Апокрифен апокалипсис” на Йоан Богослов, Детство Исусово, “Солунска легенда”. Народният творец обича да сочи белези, останали от разказаното събитие, които и “до днес стоят” като свидетелство за неговата достоверност. В разказа на поп Йеремия как “Исус орал с плуг” авторът разказва, че на тази нива била построена кошара, която стои и до днес. В народното житие на Иван Рилски се сочи вдлъбнатината на дървото, направена от въжето на Ивановия вол.

    Ако се съди по индексите, един от съчинителите на български апокрифи е поп Йеремия. Затова тъкмо в неговите апокрифи трябва да търсим влияние на славянския фолклор. Такива са: “Апокриф за Адамовата глава”, “Как Исус орал с плуг”, “Как Исус станал поп” и т.н.

Влияние на апокрифите върху фолклора

       Проникнали в Европа през Рим и Византия апокрифите влияят върху фолклора на всеки народ, комуто са станали достояние. В България апокрифната литература има най-продължителен живот. Най-напред прониква във връзка с богомилството – Х век и се четат до началото на ХІХ век. През ХVІІІ век те намират широко място в Дамаскините.

       1. Стилно – езикови особености на апокрифите

     В апокрифите се изобразява широко и картинно, с любопитни подробности при конкретна обстановка – небесна или земна. Голяма роля играе личната фантазия на твореца и идеологията на средата, от която произхожда. Изобилстват диалози, изложението е облекчено откъм риторика и филосовски разсъждения. Има икономия на поетически фигури. Отличителен белег е действеността – героите винаги нещо вършат, движат се, наблюдават. Много често природата е одухотворена, повествованието е богато на фантастични елементи. То се води от първо лице, като очевидец, за по-голяма достоверност. Често се сочат белези, които доказват реалността на разказваното събитие. Написани са на говорим, народен език.

      2. Апокрифите са религиозна белетристика, която поради своята достъпност, демократизъм и занимателно съдържание става народна литература. В апокрифите намираме един по-свободен поглед на човека върху устройството на света, живота и човека. Те завладяват въображението с човешките си мечти и стремежи. 

    Популярни са апокрифи за Сътворението на света, които са християнска обработка на средиземноморски митове. Легендата от село Дюлмени: “Изпървен земя и хора нямало. Навсякъде било вода. Имало само господ и дявол, които живеели тогава наедно”.

”Апокриф за Тивериадското море” разказва следната история на Сътворението: “Някога  нямаше нито небе, нито земя, тогава имаше само едно море Тивериадско и то нямаше брегове. И слезе бог по въздуха над морето Тивериадско и видя господ върху морето плуваща патица (или гмурец) и тази патица бе Сатанаил...”

В апокрифа Бог се обръща към Сатанаил с думите : “Сатанаиле гмурни се в морето и ми изнеси земя и камък”. Сатанаил изпълнил заповедта. “И взе господ земя и пясък и като го разпръсна по Тивериадското море, рече : Бъди върху морето земя, дебела и широка”. (Й.Иванов, с.290)

В народната приказка... един път господ казал дяволу: Хайде да направим земя и хора. Да направим, рекъл дяволът, ами отде да вземем пръст?  Под водата има пръст рекъл господ. Влез та извади малко. Гмурнал се дяволът, стигнал дъно и с ноктите си закачил малко пръст (другаде шепа пръст). Нея пръст господ я турнал на водата и станало малко земя. (стр.135 – Д. П “Въпроси на СБЛ”).

       В апокрифа за “Тивериадското море” се разказва, че Сатанаил се възгордял и решил да постави престола си на облаците, за да бъде подобен на всевишния – идея, която се открива в същата форма и в богомилската Тайна книга. Бог отгатнал мислите му и го съборил на земята, чрез своя ангел Михаил.

    Желанието на дявола за власт, която поставя нячалото на враждата между двамата миросъздатели се открива и в народната приказка от село Дюлмени. “Дяволът като видял създаването на земята намислил хитрост. Когато господ заспал, решил да го удави. Вдигнал го на ръце и го понесъл да го дави, на земята растяла пред краката му. Така земята пораснала, а кръстният знак, който направил дяволът с бога на ръце – тя била благословена. (СбНУ, кн.VIII, стр. 263 - 264)”.

      В Апокриф за произхода на павликяните дяволът се престорил на красив, мъдър и смирен граматик и отишъл при Василий Кападокийски да му служи. Започнал да пише книги, като взел двама ученици от народа. Веднъж по молба на Василий дяволът написал писмо до патриарха Йоан Златоуст. Йоан веднага разбира, че това е дяволско писмо и иска да види  “добрия” граматик. Йоан отива в Кападокия. Влиза в църквата и се моли богу да му помогне да смаже дявола. После затворил всички врати и започнал литургия. След молитвата към Богородица дяволът се издул и се пръснал. Като излезли от църквата Златоуст казал на Василий, че всяко дело “изредно и прекрасно е творение на дявола”. А двамата дяволски ученици напуснали Кападокия и дошли в България. Те се нарекли с апостолски имена – Павел и Йоан и започнали да учат народа на книга. Йоан Златоуст пратил хора да дерат кожите на павликяните, защото не са кръстени, а те мислели, че са мъчени като светци. Назовали павликяните по името на дявола Аоил, чието учение възприели.