25 юли 2006 г.

Пространното житие на Константин-Кирил Философ – компилация от епическа и библейска поетика или образът –топос на агиографски герой-апостол.

 В: Международна научна конференция1900 години град Силистра
Силистра. 2006. ISBN 10: 954-759-146-0
Ние елините присвояваме
наистина взаимстваното от варварите,
но го усъвършенстваме докрай.”
Платон 1

            В Библията, въплатила митологическия комплекс от образи, които служат за език на християнската религия, се гради двусъставен модел на света – земният свят е в йерархическо подчинение на божествения и се третира като негов видим, несъвършен образ.
            Тръгвайки от действителността, средновековното художествено познание преминава през мита, за да изгради художествения образ. Тази концепция за образното позание (Псевдо-Дионисий) изгражда един от основните принципи на средновековното изкуство – принципа на двойното отражение (Кр.Станчев), според който действителността се отразява в изкуството, пречупена през призмата на християнската митология. По своя произход и съдържание тази митология е компилация от близкоизточни и европейски, в частност гръцки, митологеми.
            Доказвайки хипотезата си за несъизмеримостта на близкоизточната “книжнина” и гръцката “литература”, Аверинцев (1971) отбелязва, че близкоизточното творчество е вътре в житейската ситуация. Гърците, за разлика от библейския свят, “изобретяват” опосредстван, обективиран тип комуникация – чрез литература, съзнателно отделена от житейското общуване.
            При срещата на тези две култури се появява Septuaginta. Универсалният и широк дух на юдаизма,  в епохата на елинизма и първите десетилетия на нашата ера,  разрешава свободно боравене с текста на Свещеното еврейско предание. Гръцката традиция последователно отстранява архаично-антропологичните черти в представата за Бога. Това довежда до отваряне на пътя за творчество в библейски дух на гръцки език. Старата българска литература е само едно от клончетата на това творчество, макар и писана на старобългарски език.
            При тази среща се открива и общото между близкоизточния и елински тип човек. Това е особената предразположеност към умствени възторзи и възприемане на знанието като стойност над стойностите. “Евреинът, халдеят и гъркът изглеждат до римлянина, обичащ физическото мъжество, като преучени деца вундеркинди. Те изглеждат старци, без друга сила и мъжество, освен силата на  ума и мъжеството на разума” – пише Аверинцев.
            В “Пирке авот” (Заветът на бащите, гл.ІV,І),  Бен Зома казва: “Кой е по-могъщ? Който побеждава чувствата си! Написано е: по-добре търпелив, отколкото силен; овладял своя дух, отколкото покорител на върхове.”
            В Гърция Демокрит пише почти същото: “Силен е не този, който подчинява враговете си, а този, който господства над своите страсти.”
            Въпреки “несъизмеримостта” (Аверинцев) на двете култури идеята за първенството на силата на разума над желанията на плътта ляга в основата на християнството като идеология, а думите на Бен-Зома и Демокрит визират християнската формула: “...ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха.”(Матея 5: 39-44), защото идеята за непротивене на злото може да бъде реализирана само от хора овладели своя дух, победили страстите си.
            Не е трудно да се забележи, че около тази субстанциална идея се гради образът на агиографския герой. Св. Константин-Кирил Философ, е един от брилянтните образци на този процес.
¨  ¨  ¨
            Семантиката на средновековния художествен образ е резултат от съвместяването на конкретно - изобразителен и митологично - символен пласт. Конкретно-изобразителният визира живота на светеца чрез житийната фабула. Нейният рубрициран строеж има допирни точки с фабулата на епоса (Виж. Жирмунски,1986). Особено епизодите, свързани с детството на светеца.
            Евангелията мълчат за детството на Иисус. От тях се знае, че с Мария и Йосиф той отива в Египет. Втората среща с малкия Иисус е в храма (Лука гл.ІІ), когато дванадесетгодишен омайва със своята мъдрост. После изчезва от повествователното поле на евангелията, за да расте и преуспява в мъдрост и любов към Бога и човеците, в очакване да израстне за апостолската си дейност. Според биолозите детето в съкратени срокове повтаря развитието на човешкия род. Като бъдещ месия на евреите Иисус трябва да премине историческия път на тяхното развитие. Този път е съхранен за поколенията в Старозаветното предание, предсказало нееднократно появата на Месията. Затова евангелията мълчат.
            Според Кр.Станчев (1983) Пространното житие на Константин-Кирил е рядък случай на действено разгърната характеристика на юношеските години на героя. В този случай агиографът използва не библейския архетип (той фактически липсва), а традициите на епоса:
НЕОБИКНОВЕНО Е РАЖДАНЕТО НА ГЕРОЯ: Легендата за чудодейното зачатие е разпространена  както в епоса, така и в евангелията. Различна е инспирираната ценностна йерархия:  в епоса героят ще се роди от вкусената от майка му ябълка или от извора, в който се е къпала, от слънчевата светлина, от дъжда, от морската пяна; впечатляващо е материализирането на източника. Бащата като че ли е реминисценция от първичната митология на древни времена, когато са се обожествявали части от природата – образ на физическа сила.
Дева Мария зачева понеже Бог е пожелал. В това повестование на преден план излиза  неустановеният по време, място и образ Бог, пред чиито желания няма прегради. Неговият образ е нематериален. Той визира мъжеството на разума, силата на мислите, пред които също няма прегради.
Христос е дар на хората от Бога. Той е архетип на образа на Св. Кирил.
Раждането на Константин е реализация на един от фабулните топоси: той е най-малкото дете в семейството – седмото подред. След неговото раждане родителите му се въздържат от полов контакт: “и така пхроживяха в Господа като брат и сестра”.
Ако допуснем, че числото седем не е сакрален символ, а исторически достоверен факт, от социална и биологическа гледна точка, е логично родителите му да не водят полов живот, защото майката би могло да е преминала детеродната възраст. От тази позиция образът и може да бъде разглеждан като далечна реминисценция на Сарра и Елисавета. Така, косвено, агиографът подсказва аналогия със синовете им Исаак и Йоан. Като тях и Константин е подарък от Бога. Затова изпитва атавистична потребност да му служи.
            ПРИКАЗНАТА СИЛА И ДОБЛЕСТ НА ГЕРОЯ СЕ ПРОЯВЯВАТ ОЩЕ  ОТ ДЕТСКИТЕ МУ ГОДИНИ. Той расте не с дни, а с часове. Иисус в храма е огледалния образ на епическия топос. Бързият растеж на Божия син е духовен. Той омайва с мъдрост. Лука евангелистът не обяснява къде и как дванадесетгодишното хлапе е събрало и осмислило толкова знания за света. Иисус е Син Божий, следователно мъдростта му е Дадена – Свисше. Това е обяснение, което се подразбира.
            КАТО ДЕТЕ ЕПИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ ОСАКАТЯВА ВРЪСТНИЦИТЕ СИ . Томино евангелие, известно още като Детство Исусово (апокриф) може да бъде интерпретирано като фолклорен вриант на този епически топос.
В Пространното житие героят отива на учение в Цариград. Бързото усвояване на граматиката, Омира, геометрията, диалектиката, философията и т.н. навярно духовно е осакатявало съучениците му от Магнаурската школа. Лишавало ги е от усещането за собствено достойнство, имайки пред вид афинитета на гърците към учението, завещан им от елинската епоха.
            БОГАТИРЪТ ИЗВЪРШВА ПЪРВИЯ СИ ПОДВИГ НЕОБИКНОВЕНО МЛАД. Това се обуславя от общия принцип на епическа идеализация: изключителните качества на героя трябва да се проявят още в самото детство.

Поведението на Иисус в храма може да бъде съотнесено към този епически топос.

            Първият подвиг на Константин е прението му с патриарх Анис. Преди тази полемика се реализира топическият конфликт между агиографския герой и обществото, което му пречи да се отдаде на Бога. Това е епизодът, в който логотетът иска да го задоми за кръщелницата си, да го назначи библиотекар в катедралния храм “Св. София”, дава му преподавателска катедра. Тези предложения са вариации на изкушенията Христови (Лука, 22:39; Матея, 4: 1-11).
            Епическият герой е млад, Константин е млад – “млад на възраст, но с ум на старец”. Но това не е единственото основание, породило отъждествяването на полемиката с Анис и първия епически топос. По самата си същност тази полемика е по-различна от следващите. Епическият герой действа в усвоено пространство, а не зад граница в непозати земи; Константин спори с Анис в Цариград.
            Първият подвиг на героя предотвратява близка опасност. Иконоборството е такава опасност за Цариград, особено за патриарх Фотий, който е иконопочитател. То е опасно и за византийската империя, защото е идеологическа причина за гражданска война. Анис е вдъхновител на това движение. “Посрамването” му спасява империята.
            ЕПИЧЕСКАТА ПОЕМА ИЗОБРАЗЯВА ГЕРОЯ КАТО ВДЪХНОВЕН ЗАЩИТНИК НА РОДИНАТА И ГО ИЗПРАЩА ДА ПАЗИ ГРАНИЦИТЕ И.
Апостолската дейност на Христос, а по-късно на Павел и учениците на Божия син е аналогична. Разпространявайки учението си те чертаят невидимите граници на християнския дух.
Мисиите на Св. Константин-Кирил при сарацините, хазарите, моравските славяни са реализация (трикратна – сакралността на Св.Троица) на Новозаветния архетип. Разяснявайки същността на Св. троица при тези езически племена, Константин фактически води идеологическа война (с исляма, юдаизма и славянското езичество), целяща запазване и разширяване границите на Византия. Така, кореспондирайки с фабулата на епоса, Пространното житие ниже веригата  на хоризонталната връзка. Набъбва от съдържание конкретно-изобразителното, без обаче да бъде забравена вертикалната връзка (символно-митологичната). В синхрон с християнската традиция за изграждане на образа, приоритетно значение има духовното начало, библейският архетип.
¨  ¨  ¨
            Трудно бихме могли да си представим, - пише Ауербах в “Мимезис”, - по-голям стилов контраст от този в двата, в равна степен древни и епически текста”(Ауербах,1959), когато съпоставя библейския разказ за Авраамовата жертва и Омировия епос.
 Действително в своята композиция Старият завет е несравнимо по-малко единен от епоса поради факта, че отделните му части са хоризонтално по-слабо свързани (взаимно противоречащите си епизоди са свързани в контекста на всеобщата история). Във всеки един от персонажите е въплатен момент от съблюдаваната вертикална връзка с Бога.
При Омир, като образец за епически автор, вертикалната организация на пространството въобще не съществува. Тук властва хоризонталната връзка. При графично изображение на това пространство Омировият свят на боговете и хората би приличал на две успоредни прави или по-точно на два концентрични кръга, разположени в две успоредни равнини. Между тях ще тече митичната Лета. Боговете могат да я пресичат безпроблемно, хората – не. Двата свята имат еднакви проблеми, еднакъв строеж, но са осъдени на вечна раздяла – като две полюсни субстанции.
Пространното житие на Кирил е компилация от двата вида връзки. Кр.Станчев ( 1983) смята, че композицията на старобългарското житие е кръгова, центрична, по-точно теоцентрична. Ако трябва да се използват графични символи кръстът е по-подходящ. Той съвместява вертикалната (духовното начало) и хоризонталната (земната действителност) връзка. Така на композиционно-структурно ниво се осъществява двойното художествено отражение на действителността, двуслойността на художествения образ.
Както вече беше споменато, конкретно-изобразителният пласт се изпълва със съдържание от житейския хронотоп на светеца. Вертикалната връзка изисква от агиографа да отбелязва постоянното Божие присъствие – израз на реализираната вертикална връзка. Житийният герой, като канонизиран светец, е вече част от трансцендентното пространство. Затова деянията му са подплатени със символно-митологична семантика. Тя се реализира чрез чудото, което обикновено има Новозаветен архетип. Така например евангелският разказ за Иисус, който нахранил с пет хляба и две риби множеството, намира житийната си интерпретация в онзи епизод, когато на гости на търсещия усамотение Константин, се появява непознатият с цял товар ястия и десет жълтици, които били за гостите, поканени от слугата на Кирил в чест на неконкретизиран празник.
Според  Библията Бог избрал и оформил библейските персонажи, за да въплати в тях своята мощ. Изборът и оформянето обаче не съвпаднали и Старозаветното предание разказва какви страшни изпитания налага това оформяне. Христос се опитва да довърши делото на своя Отец. Просто стратегията му е по-хуманна. Затова библйските образи са изпълнени с развитие (поведението им рисува процеса на оформяне, чрез разгръщане на фабулата). Показват пряко изразена индивидуалност: Авраам, Иаков, Давид, Павел. Макар и носители на Божията воля, те все пак са погрешими, изложени на унижения, и именно чрез тези унижения се разкрива Божието величие.
В епоса героите са описани прекрасно, но те не отбелязват никакво развитие. Всичко, което се отнася до живота им, е еднозначно установено. За тях е важно настоящето. Те нямат минало и бъдеще, с което да се съобразяват. Дори и Одисей, след двадесет години странстване,  по същество е непроменен при завръщането си в Итака. Пенелопа е  епически красива.
Житийният герой е третиран като свръхчовек (Кр.Станчев, 1983). Образът на Св. Константин, макар и осезаемо земен, не прави изключение: той е всестранно одарен,  всезнаещ и всеможещ,  дистанциран от емпиричното битие, благодарение на безграничната си вяра. Макар и да разказва историята на неговия жизнен път, агиографът не рисува героя в развитие. Преди още да започне съставянето на текста, Константин-Кирил е канонизиран за светец, т.е. той е част от трансцендентното пространство – неговият образ е предварително установен от канона.. Св.Кирил е образ на светец-апостол. Дефакто авторът прилага епическия принцип, според който Ахил е гневлив, а Одисей – хитроумен. В житието, като резултат от тази предварителна установеност на образа, действа т.н. закон за подвижната неизменчивост на житийния герой.(Кр.Станчев,1983). Независимо от постъпките на героя, от движението му по хоризонталата на повествованието, Той е закрилян от Божията десница и затова е непогрешим. Житийният герой няма негативна характеристика – един светец  не може да има лоши постъпки.
Друга важна особеност на старобългарския текст, е неговата историчност. Средновековният човек няма съзнание за художествена фикция. За него написаното е истина – по-вярна от очевидната истина, защото е Божие откровение (написаният текст се отъждествява с библейския). В претенциите си за истинност Библията е тиранична: светът на библейските сказания е единственият истински, определен да господства свят. Библията поставя началото на историческото мислене.
Структурата на епоса е еднозначна с тази на легендата: категорично и еднозначно подреждане на материала, откъсване от контекста на останалия свят така, че да не може да се намесва и внася объркване.; еднозначно установени, движени от малко и несложни мотиви хора. Накратко в епоса-легенда липсва всичко, което пречи на праволинейния ход на действието.
На легендата и на епоса вярват,  но с известни резерви. В тези жанрове живее идеята за художествена фикция.  На Библията вярват като на абсолютна истина.
През Средновековието агиографските текстове са абсолютна истина. Текст, съхранил историята на един живот-образец. Днес агиографският текст е надежден исторически извор, но не съвсем, имайки предвид християнската форма на поднасяне на фактите, идеализацията на образите, резултат от отъждествяването с архетипа и т.н. Или истричността на средновековния литературен текст е резултат от компилацията, по-скоро интерференцията на библейска и епическа (старогръцка) поетика. 
Дефинирайки особеностите на Омировия стил и този на Стария завет, в своята противоположност, Ауербах ги определя като два основни типа, чиято интерференция се задълбочава през следващите епохи. Горенаписаното е плах опит да се докаже, че Пространното житие на Константин-кирил Философ, от гледна точка на поетиката си, е резултат от тази интерференция.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1. ПЛАТОН. Следзаконие. 987,Е.
2. АВЕРИНЦЕВ. С.,Гръцката “литература” и близкоизточната “книжнина”. В – Типология и взаимосвязи литератур древнего мира.М. 1971.
3. ЖИРМУНСКИ.В., Литературните взаимоотношения между Изтока и Запада в светлината на сравнителното литературознание. В – Сравнително литературознание (Изтокът и Западът). С., 1986.
4. СТАНЧЕВ.Кр.,Поетика на старата българска литература.С.,1983.
5.БИБЛИЯ. Св.Синод на Българската църква.С., 1991.
6.AUERBACH. E.Mimesis. Bern. France.1959.

сп.Родна реч,  кн.9, 1997г    и:

 в конференция, посветена на 1090 год. от смъртта на св. княз Борис І и  20 год.  научен център Преславска книжовна школа; 2-3 май 1997г., ШУ “Епископ Константин Преславски
Публикуване на коментар