6 октомври 2017 г.

Езически и християнски модели на свят



                   Авторите и лекторите на XXІ век обикновено започват своите книги и лекции така: “ Другари и врагове, аз знам, че Вие няма да разберете моите велики мисли, но въпреки това реших да говоря пред Вас!“
          Лекторите на XIX век се обръщали към аудиторията с думите: “Милостиви господа студенти, аз съм недостоен да кажа нещо съществено за Вашите уши. Моля за снизхождение, бъдете великодушни към мен и все пак изслушайте това, което с най – големи усилия съм събрал за Вас .”

          Ще използвам второто обръщение, защото заедно с Вас, милостиви Дами и Господа студенти, ще се върнем дванадесет века назад, в периода на създаване на българската държава и нейната култура. Старата българска литература се ражда през втората половина на IX век и замира в края на XVIІ. Всичко, което Ви кажа ще се стори несъществено за Вашите уши и нито ръцете Ви, нито умните Ви телефони ще го запишат. Но в зората на жаркото лято, ще дойде Страшният съд и Вие ще осъзнаете колко грешно сте изживели студената зима. 
        Литературата, с която имам привилегията да Ви запозная, не е литература в общоприетия смисъл на думата. В медиевистиката [1] я наричат старобългарска книжнина, а хората, които са я създавали – книжовници, защото нейното предназначение е по-различно от това на литературата в ренесансовия и съвременен смисъл на думата.
        Старобългарската литература не е писана за четене, нито за удовлетворяване на естетически потребности. Тя има САКРАЛНО–СУГЕСТИВЕН ХАРАКТЕР (свещен, ясен, поучителен, свързан с внушение). Подчинена е на църковния ритуал, създадена е, за да му служи.

        За да разберете тази литература, за да можете да усетите нейния аромат, трябва да сте наясно как средновековният човек възприема света.
        За тази цел трябва да се запознаете с Картината за свят на средновековния човек.

ТАЗИ КАРТИНА
Е ПОДЧИНЕНА НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ИДЕОЛОГИЯ
И НА БИБЛИЯТА КАТО ТЕКСТ.

        Тя е различна и близка едновременно с фолклорната Картина за свят, която познавате; близка и различна едновременно с представата на античния човек за света, който го заобикаля.
        Затова днес ще говоря за езическия и християнския модели на свят – за интерференцията и конфронтацията между тези модели.



Понятието ВРЕМЕ

I. Епоха на езичество

         Всяка архаична цивилизация пази своя теория за “ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ“, като всяка персонално си представя живота на Вселената в космически цикли. Броят на тези цикли, тяхната продължителност и същността им са разнообразни:
1.       В индийската традиция един космически цикъл трае 12 000 години. Той се състои от     четири “века“ с различно времетраене. Всеки е предшестван от „зора “ и завършва със “здрач“.  Индийската традиция е пример за затворено циклично време.
         Краят на космическия цикъл винаги е съпътстван с разпускане на нравите, падение на разума и природни катаклизми. Това е времето на “здрача“. Ако се замислите ще откриете желязната логика на тази философия: една форма, каквато и да е тя, се изхабява поради самия факт, че съществува; за да се възземе животът отново, тази форма трябва да умре. При новото раждане, в епохата на “зората“ вселената заживява в новия си Златен век.
         Това е така наречената периодичност  на Сътворението, обозначавана като ЗАТВОРЕНА ХРОНОТОПНА СИСТЕМА – времето като цикъл от съществуването; от тук и кръгът като графичен символ на съвършенството. Разрушаването на кръга води до разрушаване на космоса, т.е. на порядъка.

2.       Земеделският производствен цикъл (разпространен на Балканите и в други географски ширини, където земеделието е основен поминък на населението) е само една от плоскостите, върху които се проектира символиката на периодичното прераждане.

3.       Халдейското учение за “Голямата Година“ (в своята вулгаристична версия), е въведено в елинистичния свят през ІІІ век преди Христа от Берозий. В това учение Вселената е вечна, но периодически всяка “Голяма Година“ се унищожава и сътворява отново.
         Когато седемте[2] планети се съберат заедно в знака на Рака (“Голямата Зима“) идва времето на потопа, т.е. на краят на света. Когато планетите се срещнат в Знака на Козирога цялата вселена бива погълната от огън.
         От времето на халдейците до ден днешен ВОДАТА (ПОТОПЪТ) И ОГЪНЯТ са двата реални и метафорични образа на края на Старото, с цел - разчистване на пътя за Новото начало.

4.       Славяните са земеделско общество затова славянският обреден календар е митологично познание за вегетацията.
          Светът умира по време на ЗИМНОТО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ (22.ХІІ.). Свършването на старата година при римляни, гърци и навярно траки (южните славяни не създават пантеон; това се обяснява с процеса на съжителстване (интерференция) със средиземноморския и черноморски езически субстрат и главно поради приемането на държавните функции от прабългарите, които развиват митологията като отпор срещу християнството), се отбелязва с продължителни празници – КРОНИИ, САТУРНАЛИИ, за които ще учим по Антична литература и КАЛЕНДИТЕ, които изучавахте по Български фолклор във връзка с Коледа.
         При Сътворението на Света се отключват силите на Живота и онова, което е потенция, става реалност.
         Народните религиозни обичаи, запазени и до днес, но в християнска рамка, показват същността на “ вегетативния обреден  календар”.

          Например:
4.1. Рождество Христово = Коледа разказва за Сътворението на света. Всички езически народи празнуват на този ден рожденият ден на върховния Бог или Богинята майка - Перун, Кронос, Сатурн, Озирис, Изида, Один и т.н.  Отчита се по слънчевия календар – зимно слънцестоене – 22.ХІІ. След тази дата денят (светлината) започва да расте. Затова този ден е рожденият ден на Слънчевия бог. В езическите общества Слънцето се асоциира с мъжкото начало. Около 22.ХІІ. са се провеждали инициационни обреди, на които момчетата от племето, след преодоляване на система от препядствия, са били признавани за мъже. В българската фолклорна традиция след Коледа момците са отивали войници – това, което беше казармата до края на ХХ век.
         Христос е Светлина за вярващите. Затова неговият рожден ден е на 24.ХІІ. – решение на Първия вселенски събор, което не се прилага от целия християнски свят, „защото църквата празнува събитието, а не датата!“

4.2. Димитровден е празник на Деметра – старогръцка богиня на плодородието.
         Според елинския мит, когато дъщеря й Персефона била принудена да се омъжи за Хадес (Аид), защото хапнала ябълка (!!!), когато му била на гости в подземното царство, майка й Деметра наметнала траурния шал и отказала да обгрижва вегетацията на природата. Така на Земята дошла зимата (вероятно ледниковият период). Настъпили глад и смърт. Боговете се събрали и стигнали до консенсус, т.е. принудили Деметра и Хадес на взаимен компромис: през пролетта, лятото и есента, когато земята ражда своите плодове, Красивата Персефона (езическа вегетална богиня – като българските самодиви, които се появяват в земите ни през пролетта) да бъде при майка си Деметра.
         Димитровден (Деметра) е през есента, когато е събрана реколтата. Затова семантиката на името Димитър е плодороден!
         През зимата Персефона трябвало да слиза в подземното царство на съпруга си Аид (Хадес), чието име означава пръст, земя.  И днес хората вкопават домовете си в земята. Мазите са най-топлите помещения през зимата и най-прохладните през лятото. По история сте учили, че славяните живеели в землянки!!!

4.3. Великден, т.е. Възкресение Христово, може да се падне от 4 април до 8 май, защото лунният календар не е идентичен със слънчевия. Великден е в ПЪРВАТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЪРВОТО ПЪЛНОЛУНИЕ СЛЕД ПРОЛЕТНОТО РАВНОДЕНСТВИЕ. 
          Великден е християнската „шапка“ на поредица народни празници в чест на възкръсващата за нов живот природа.
          Славянският обреден календар е ярка демонстрация на затвореното циклично време. Това е т.н. “традиционна ориентация”, характерна за всички примитивни култури, които вярват в периодично подновяваното циклично време, така нареченото, крайно кръгово време! Славяните са в процес на асимилация от средиземноморския езически субстрат. Категорията ВРЕМЕ е едно от доказателствата за това.


ІІ. Християнска епоха

Еврейската „трайност” на света е ограничена в 7 хилядолетия. Това е иранската традиция, свързана с халдейската астрономия, където се говори за:
1. Златен век (Вавилон)
2. Сребърен  век (Персия)
3. Бронзов век
4. Меден (Гърция)
5. Калаен век
6. Стоманен (Рим)
7. Сплавен (от различни метали),
              7-те века отговарят на седмосъставната митична история на персите;
              В Европа, старогръцкото митологично летоброене, разделя човешката история на пет века: 5 империи = 5 пръста (виж : Даниил: 2: 24 – 30, сънят на пророка, 37 – 45, тълкуването).

             Равините никога не допускат краят на света да се изчисли с математически методи .
Y H W H непроизносимото буквено съчетание, с което се е обозначавал върховният бог на юдеите (евреите), наричан Яхве (Йехова) има свои мерни единици, непознати на човека.

            Еврейската представа за време се обяснява с така нареченото БЕЗКРАЙНО КРЪГОВО ВРЕМЕ, където времето, в което живеем е само фрагмент между две безвремеви безкрайности. Тази идея (маздейска – маздеите са иранско племе) ляга в основата на християнската представа за времето, достигнала своя апогей  при Лактаций .
            Според нея Бог създава света за 6 дни, а  на 7. си почива. Следователно Светът ще съществува в продължение на 6 хилядолетия. През това време “злото ще побеждава и ще владее земята“. През 7. хилядолетие владетелят на демоните ще бъде окован и за човечеството ще настъпи “век на покой и на идеална справедливост”. След това демонът ще счупи веригите си и ще подеме отново войната срещу праведните; в крайна сметка той ще бъде победен и в края на осмото хилядолетие светът ще бъде създаден отново и завинаги.
            Това разпределение на историята в три акта (хаос – порядък – хаос) вътре в ОСЕМТЕ ХИЛЯДОЛЕТИЯ можете да прочетете в разширен вариант в Апокалипсис или Откровение на Йоан Богослов – последната библейска книга.

            В епохата на Средните векове се утвърждава идеята за ЛИНЕЙНИЯ ПРОГРЕС.

I_______________________II________________________________III_________________à
Сътворението                       Рождество Христово                               Бъдещето


           Историята, разказана в Новия завет - в “Откровение Йоаново“,  доказва несъстоятелността на библейския линеаризъм. Картината на Страшния съд е библейския вариант на космическата катастрофа – краят на космическия цикъл.
           След Страшния съд ще останат живи само праведните[3], които ще заживеят в Новия Златен век. Колкото и ожесточено да се бори срещу цикличността, християнството не може да се освободи от мита за вечното завръщане.

ХРИСТИЯНСКАТА ИДЕОЛОГИЯ Е  ПРОТИВ ЦИКЛИЧНОСТТА В РАЗВИТИЕТО
           В основата на тази хипотеза маздейци, халдейци, перси, елини, римляни, иранци поставят влиянието на звездите, слънцето и луната. А според християнството луната, слънцето и други звезди не могат да влияят върху живота на човека. Единственият, който има възможност и право да прави това е Бог.



Понятието ПРОСТРАНСТВО                                

I. Езическа представа
             Античните хора си представяли земното пространство 
                 като ПРАВОЪГЪЛНА КООРДИНАТНА СИСТЕМА.


                  1. Хоризонталният свят, т.е. материалният, земният, е изграден от четири основни елемента - земя, вода, огън, въздух; има 4 посоки - - изток, запад, север, юг и  четири сезона -  пролет, лято, есен, зима.
                  2. Вертикалният свят има 3 степени:
           І небесен = божествен
           ІІ земен = за хората
           ІІІ подземен (хтоничен) =  светът на мъртвите, на сенките, на злите сили

Хората населяват II етаж от пространствената организация на света.

Вертикалният свят е символ на човешкия дух.
Хоризонталният – на материята.
Там, където се пресичат ВЕРТИКАЛЪТ и ХОРИЗОНТАЛЪТ  е ЦЕНТЪРЪТ НА СВЕТА.

      3.       Символизъм на ЦЕНТЪРА
За елинския свят графичен символ на земното пространство, 
на КОСМОСА (гр. порядък ) е КРЪГЪТ.

ЦЕНТЪРЪТ
в архаичната организация на пространството
е САКРАЛЕН

                Архитектоничният символизъм на Центъра може да се формира така: всеки храм на Бога, царски дворец, свещен град, столица се намират на свещено място обикновено свещена планина, която е най-високата за региона! Свещената планина е мястото, където се срещат Небето и Земята. Те са на една и съща вертикална ос и по тази ос се извършва преминаването от една космическа област в друга. Храмът на свещената планина е ЦЕНТЪРЪТ НА СВЕТА, точката, където се пресичат хоризонталът и вертикалът, т.е. той е САКРАЛЕН! Боговете са свещени, затова храмовете са техни домове.

4.       Славянската представа за космоса е много жива. В основата й е митът за Бога на мълниите и за неговия неприятел. Схемата е крайно динамична.
          Божеството е някъде високо, обикновено на върха на планината, в небесата, заедно със слънцето и луната или на самия връх на триклонесто дърво и гледа в четирите посоки на света.
          Неприятелят е ниско, в корените на дървото или на черно руно. Той краде добитък, крие го в пещера или зад скала, а сам се крие под човек, кон или крава, търси убежище под дърво или под камък.
          Богът на мълниите – на кон или в колесница, поваля дървото с мълния или с чук, изгаря го или пък разтрошава камъка. След победата той освобождава водата и завалява дъжд.      Неприятелят се скрива в подпочвените води[4].

  5. Прабългарска езическа космологияза разлика от славянската космология, прабългарската е затворена. За канонизацията на прабългарския култ решаваща е възможността още с идването си на Балканите прабългарите да основат държава. Така прабългарската езическа култура се превръща в държавна идеология.
               Разграничителна отлика на прабългарите от културата на славяните става ГРАДОУСТРОЙСТВЕНАТА им традиция. Прабългарите не се подават на заварените градоустройствени образци (римски и византийски – кръгът като графичен символ на съвършенството), а отстояват пространствен модел, подчинен на вярването им, че светът хоризонтално е организиран в РАВНОСТРАНЕН ЧЕТИРИЪГЪЛНИК, който става символ на неговия ред.


        Строежите на градовете в Хазарския каганат, прабългарските капища (храмове) в Плиска, Мадара и Преслав, Вътрешния и Външния град в Плиска, аулът на хан  Омуртаг край днешното село Цар Крум, са изградени по схемата на четириъгълник или вписани един в друг правоъгълници или квадрати.
 Прабългарската митология, както и славянската, са ХЕНОТЕИСТИЧНИ, т.е. едно от висшите божества става патрон на племето: Перун - при южните славяни, Световид - при западните,  Тангра - при прабългарите.

    ХЕНОТЕИЗМЪТ при Тангра граничи с монотеизъм!  Тангра е небе, невидим съдник на хората и поддържа между тях справедливост. Той е светлина. Небесата му същност се превъплъщава и във видими атрибути – небесните светила (обожествяването на небесните светила е специфично и за славяните – Перун е инвенция на гръмовержеца Зевс). Тези характеристики приближават Тангра до християнския Бог.
Но Тангра има антропоморфен облик! Само в апокрифите християнският бог прилича на белобрад старец. Затова при прабългарите се  обожествява ханът. Снемането на божественото на Земята, чрез хана, е напредък в социалните идеи. И ханът, и императорът са Божии наместници. (в римокатолическата църква това е функция на папата).
Прабългарската езическа култура изисква светилищни постройки[5], както и християнската. Прабългарите изграждат специалните култови места – КАПИЩА, съобразно градоустройствената традиция на равностранния четириъгълник. Капищата имат формата на КУБ.


Прабългарският календар е възприет от Китай. Донесен на Балканите той е използван в държавата ни повече от два века  през епохата на езичество. След покръстването се вкоренява в магически практики, свързани с вярването за зависимост между събитията на земята и зримото разположение на звездите по отношение на слънцето.

Прабългарският календар изгражда историческото съзнание на народа.
Докато славянският обреден цикъл изобразява цикличното, затворено време, чиято цел е да  повтори архетипа при възраждането, прабългарският календар символизира ЛИНЕАРИЗМА, който е предпоставка за историческо мислене и историята като явление.


II. Християнска представа

Християнското пространство е организирано въз основа на ТЕОЦЕНТРИЧНИЧНИЯ ПРИНЦИП:
Бог е център на света  - хоризонтален и вертикален.
Той всичко вижда, всичко чува.
Бог  пръска светлина, където и когато пожелае.
Бог дава. Бог взима.
Бог наказва. Бог хвали.
Бог е
върховната инстанция в светогледа на средновековния човек и в неговата ценностна йерархия.
Бог е същество безкрайно съвършено, самобитно, неизмеримо,
Бог е вечен, неизменяем , непознаваем,
ТРАНСЦЕДЕНТЕН
.
Основната цел в живота на всеки християнин е
чрез праведен живот да “ ПОЗНАЕ “ Бога,
максимално да приближи, да уеднакви своята същност с тази на “непознаваемия Бог”

Графичен символ на християнството е КРЪСТЪТ[6] ( Матей 27 – 30). Той обединява Горния и Долния свят. Кръстът е изображение на “четириединството“, в което са вярвали древните философи:  на единство между материалното ( х ) и духовното ( y );  на единство между мъжкото  ( y ) и женско ( х ) начала. Символ на стремежа да опознаем света, който ни заобикаля и на страданието, че това не ни се удава.

Фактически теоцентризмът на християнската философия и литература визира структурата на църквата от Ранното средновековие: глава на църквата е папата (респективно патриарха); негови подчинени са крупните духовни феодали – археопископи, абати; под тях са свещениците и монасите. За всички тях работят селяните. Над всички е Бог.

Троичната класификация на Дюмезил
Небесният мир на средновековното християнство е точно копие на земния: папата или патриархът, т.е. духовната власт е равнопоставена с монарха, краля или царя – светската власт; едните и другите са Божии наместници на Земята; техните подвластни архиепископи/едри феодали, са със същите правомощия, но в по-ограничен обем. Свещениците, селяните, бедните граждани работят за тези, които са над тях.


          Християнските теолози изобретяват ВЕКТОРНОТО, ЛИНЕЙНОТО, НЕОБРАТИМОТО ВРЕМЕ. Полагат основите на историята. Но Ренесансът (от гледна точка на категорията време) е връщане назад, затваряне на цикъла. “Откровение на Йоан Богослов“ е доказателство за безсмъртието на мита за вечното завръщане.
              Пространството за християнина има теоцентричен характер. Но теоцентризмът де факто е триединство от езическата представа за хоризонтален и вертикален свят  (кръстът като символ на космоса ) и символизмът на центъра. Нищо ново под Слънцето. Християнството дава ново име на старите форма и съдържание. Новото име е Бог. В него трябва сляпо да се вярва !!!
            В сравнение с времето, пространственото  определяне на действието е значително по – точно. Преодоляването на пространството е проблем за героя, който попада в полезрението на автора. Героят до голяма степен е извън и по-точно над реалното пространство. Реалното земно пространство е ПОЛЯРИЗИРАНО: човешкият свят в християнската епоха е пространство на греха, докато пустата от хора земя – пустинята, е пространство, освободено от грях, точно поради липсата на хора.
          Като цяло средновековната християнска митология, бележи началото на процеса на “демитологизация”. Това намира израз в схващането за Време и Пространство. Времето става векторно, линейно, необратимо. Представите за ЦИКЛИЧНОСТ не са изживени, но са трансформирани.
         Историческото време е подчинено на сакралното, но не се разтваря в него: християнският мит дава своего рода критерий за определяне на историческото време и за оценка на неговия смисъл.

        Моноцикличното земно време не е свързано с вечността само посредством своите начало и край. Кулминационната точка на историческото време според християнската концепция, ВЪПЛЪТЯВАНЕТО НА БОГА-СЛОВО, ЗЕМНИЯТ ЖИВОТ НА ИСУС ХРИСТОС е един МОМЕНТ НА ПРЯК КОНТАКТ между емпиричното и трансцедентното време, който при това разполовява земното време.
        Пробиви в този цикъл (от земното в трансцедентното време и обратното) се правят чрез РИТУАЛА, МОЛИТВАТА, различните ВЪЗНЕСЕНИЯ и  ВИДЕНИЯ, когато Богът–Слово говори на вярващия.
      Основния момент в Средновековната концепция за ПРОСТРАНСТВОТО е дихотомията (от гр. „разделяне на две“) Горе – Долу. Движението в географското пространство, т.е. по хоризонталата, се превръща в преместване по вертикалната скала на религиозно–нравствените ценности, чиято връхна степен се намира на небето, а най – ниската в Ада.
      Според средновековния християнски религиозно–митологичен модел, ВРЕМЕТО е линейно и необратимо, но цялостното емпирично земно  време е моноциклично и има своето начало и край във вечността, с които се осмисля земното времепространство.
     Движението във времето е деяние в епически осмисленото пространство. Пътят на всеки индивид  “нагоре “ или “ надолу “ е негова лична работа и в това лично деяние намира отражение космическата борба между Доброто и Злото, на която християнството само импонира. Т.е. за Средновековието е характерна бинарна представа за ВРЕМЕТО – то бива събитийно и митологично.

ЛИТЕРАТУРА
1.       Бешевлиев. Вярата на прабългарите – ГСУ ИФФ, XXXV, 1. С. 1939
2.       Булгаков, С. Православието. Хр. Ботев, С. 1994г.
3.       Гейшор, Ал. Митология на славяните. С., 1986
4.       Георгиева, Ив. Българската народна митология. НИ, С. 1983
5.       Драгова, Н. Балканският контекст на старобългарската писмена култура (VIII – XII век ). ГАЛ – ИКО. С., 1992
6.       Драгова, Н. Проблеми на българския фолклор. Том 8. Българският фолклор в славянската и балканската културна традиция, С., 1991, 156 – 167
7.       Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. С., 1994
8.       Панчовски, Ив. Пантеонът на древните славяни и митологията им. Булвест, С., 1993
9.       Стойнев, А. “ Богът Тангра “ I Атрибути II Функции; Светогледът на прабългарите
10.   Стойнев, А. Българските славяни. Митология и религия, НП. С., 1988
11.   Стойнев, Н. Българска митология; енциклопедичен речник. 7М + ЛОГИС, С. 1994.



[1] Медиевистика – клон на историческата наука, занимаващ се с изследване на Средновековието (лат. media tempestas ); Средновековие, или Средни векове, е средният период от схематичното разделяне на европейската история на 3 периода: Античност, Средновековие и Ново време; в началото на 15 век хуманистите (Италиански проторенесанс) се опитват да разграничат собствената си епоха и наричат времето между Античността и 15 век средни векове. Най-вероятно за пръв път Средните векове са наречени така от Леонардо Бруни в неговата „Historia Florentini populi“.  От гледна точка на социокултурните и геополитически процеси в Европа Средновековието се разделя на латинско и византийско средновековие (историческите процеси във Византия протичат различно от тези в западната част на тогавашна Европа). дял от славистиката, изучаващ текстовете, свързани с Кирил и Методий. (на латински: средно време; 1469 г.).
Корените на медиевистиката се формират през 15. век. През 17 век медиевистиката изработва строги и критични методи за изследване на историческите извори, което я превръща в самостоятелен и авторитетен клон на историческата наука. Медиевистични изследвания, в съвременния смисъл на това понятие, започват да се наблюдават през втората половина на 18. – 19. век. Това се дължи на няколко причини, основната от които е, че в процеса на формиране и изграждане на европейските национални държави, изискването на времето налага възпитание чрез национална история, която започва от средните векове.
[2] Според халдейската астрология всяка планета има власт над едно хилядолетие. Събирането на планетите в една точка представлява края на “ Великата година “, на космическия цикъл, който винаги е предшестван от катаклизми.
[3] В Стария завет Ной е единственият праведен, затова само той остава  жив, за да види Обетованата земя, но не му е дадено правото да заживее в нея. В Обетованата земя ще живеят само онези, които са родени СВОБОДНИ, т.е родените след бягството от египетски плен – родените по време на 40-годишния преход през Синайската пустиня!
[4] Гейшор, Ал. Митология на славяните. С., 1986. с. 19.
[5] При славяните те са рядкост - култовите места са в естествената природна среда: пещера, извор, голямо дърво – дъб, ясен. Липсата на светилищни постройки помага за оцеляването на славянските вярвяния  след приемане на християнството.
[6] Горанов, Румен. Ако си син Божии, слез от кръста. В Литературен форум. 15, IV.1996.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Бъдете отзивчиви в споделяне на личното си мнение!