Култура на Западноевропейското средновековие

 Културата на Западноевропейското средновековие обхваща периода от V до XV век. Това е времето след падането на Римската империя до появата на Ренесанса.

      Периодизация

      Средновековието има най-общо три етапа:

1.Ранен (V-VIII век) - на прехода от родово и робовладелско общество към феодализъм

2. Зрял (IX-XII век) - разцвет на феодалните отношения и култура

3. Късен (от XIII век нататък) - нов преход – с явления, подготвящи градския, светски тип отношения и новото буржоазно съсловие, родено през Ренесанса.

В Италия Средновековието свършва през XII век , в Испания през XVI век. 

      Своеобразие на средновековната култура

     През средните векове в Европа се оформят нациите и националните езици, в света стават важни религиозни и политически трансформации. В периода на феодализма в целия Стар свят се утвърждават големите световни религии (християнство, юдаизъм, будизъм, ислям), оформят се пет културни зони – Китай, Индия, Близкия и Средния изток, Византия, Западна Европа. В културната зона на Стария свят навлизат десетки нови племена – диви, варварски, повечето без писменост и литература. Тези млади народи събарят старите империи, но с времето създават своята култура, внасят нови митове и епически песни. Великото преселение на народите (през III-VI век) прекроява етно-географската и политическата карта на Европа. Така се появявват малки културни региони – на славяните, на Британия, Франция и др.

През Средновековието започва една радикална революция на духа за цяла Европа. Тя идва с християнската религия и философия, с принципно новите морални ценности, които са непознати за стария елински свят. Европа се християнизира продължително. Постепенно църквата става най-силната институция, превръща се във водещ и всеобхватен орган на властта, създава нови човешки представи за света.

Варварските нашествия от III-V век слагат край на една цивилизация прецъфтявала около шест века. В същото време съществува и литературата на латински език по териториите на Западната Римска империя. Гръцкият език постепенно губи влияние.

В първия период на Средновекоевието обществото е дофеодално, неговата литература - предимно устна. Това е време на кървави войни, преразпределяне на териториите между различни етнически групи, създаване на държави.

В културата до XVIII-XIX век съществуват два потока, които никога не се смесват: 1. Класичиската литература на латински език от гръко-римската зона и  2. Фолклорно-митологични текстове на новите народи.

Жанрова система

A. Oфициални жанрове:

1. Култови - богослужебни текстове: църковна поезия и проза (жития, похвали, поучения).

2. Извънкултови: историческа хроника, летописи, роман, разказ, повест, поеми (пародийни, пътеписи светска поезия, философски и природонаучни текстове).

Б. Неофициални жанрове:

1. Култови: апокрифи

2. Извънкултови: (забранена литература), дохристиянска литература.

Периодът от VI до VIII век се нарича „тъмни векове” – заради почти пълната липса на литературни паметници. По времето на Карл Велики (VIII-IXв.) се полагат основите на средновековната наука и образование, на литературата. Създава се ученото монашеско съсловие, осъществява се първият културен интерес към Античността. Светската власт се обособява от духовната. След време тези две начала на властта ще встъпят в жесток конфликт помежду си и ще доведат до залеза на Средновековието.

След времето на Карл Велики започва периодът на Зрялото средновековие със трите дяла на литературата му - църковна, рицарска и градска литература.

Идеологически характеристики на средновековието

Човекът мисли отново с категорията „ние” за себе си, за света и другите. Колективен е и сънят, и къпането, и храненето, и трудът, и молитвата. Това „НИЕ” изразява представата за родовото, етническото, за религиозната общност. Светът е неизменен и единен - създаден завинаги от Бога. Животът протича по строгия план на божественото провидение. Времето има начало и край.

Дългът към Бога е по-важен от този към хората и държавата.

Църквата оформя реда в голямата феодална държава. Тя е единствената образователна институция на Средновековието. Тя е и най-голямият феодал.

Често са взаимозаменяеми живот и смърт, свобода и несвобода, високо и ниско, телесно и духовно.... Милосърдието се отстоява и с жестокост, религиозният хуманизъм – с войни, спасението на душата – с убийство...

Автор е самият Бог, затова реално авторство няма и не е допустимо. Оригиналното и новото се счита за ерес и се преследва жестоко. Лъжата е смъртен грях, но и истината се проверява чрез мъчения.

Още в Ранното средновековие моралните критерии се обвързват с правните, социалните представи – с теологическите.

ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО също изглеждат двояко. От една страна, времето е

циклично и негов устойчив символ в онези векове става колелото. То тече някак епически бавно, протяжно. Но християнското време също така е и линейно, еднопосочно. Географското пространство е фантастично поле, населено с магически същества и непознати територии. Пространството е и религиозно разделено - има християнски свят и свят на езичниците.

Цялата природа за средновековния човек е извор на символи, чрез които видимите неща разказват за невидимите.

В периода IX-X в. в Европа се оформя и принципът на васалитета, който преди да стане политическа и правна категория, вярното служене ще се естетизира и ще се превърне в канон на рицарската чест и живот въобще. Рицарят има мисия да служи - на Бога, на своя феодал и на Дамата на сърцето. Чак през XII-XIII век в Европа ще се появат нови правни свободи, а с тях ще се появят и политическите партии, защитаващи новите съсловия.

Налице в самото начало на Средновековието е двойнственото осмисляне на ТРУДА и БЕДНОСТТА. Идеалът на цялата средновековна епоха е аскетът монах. Много ордени дават обет за бедност. Много често се насърчава бедността, но не се порицава и богатството, придобито с честен труд. Благородникът-рицар прекарва времето си главно в турнири и пирове. А монашеският труд също така се мисли и като наказание на плътта - възпитателно средство за избавяне на нечисти помисли и деяния.

Всяко нещо в света означава друго нещо, има свое скрито значение. Символът притежава единен и дълбок смисъл и е средство за интелектуалното осмисляне на битието. Светът е книга, написана от Бога, и всяко нещо от него е дума, която може да се тълкува. В света има определена и сложна йерархия на смисли.

Средновековната култура започва може би с учения монах Алкуин и с културния кръг, създаден в двора на Карл Велики. Изчезва неграмотното монашество и се ражда средновековният интелектуалец. Алкуин въвежда в училищата античната система от 7 основни предмета – т. нар. ТРИВИЙ (граматика, риторика и логика) и КВАДРИВИЙ (аритметика, геометрия, музика и астрономия.) Задължително се изучава и краснопис. Появяват се манастирските скриптории и библиотеки. В тази епоха книгата означава само съкровище, затова и тя е богато илюстрирана, калиграфски изписана и е предназначена само за колекциониране, а не за четене. Текстът в нея не буди особено любопитство.

В зрялото средновековие картината е съвсем различна. През XII век да си „модерен” означава да си натрупал знанията на древните, да знаеш и да можеш да тълкуваш текстовете; да умееш добре да подражаваш на античните автори. Науката бавно започва да си издейства автономия от църквата. В книжните средища се превежда от арабски и гръцки, постепенно латинския език ставана универсален език. През XIII век книгата става за четене за масова употреба, украсата намалява за сметка на текста.

В късното Средновековие на човека се гледа като на център на творението, на същество разумно и вярващо (човекът вярва, а разумът потвърждава онова, в което вярва).

XIV век е залезът на Средновековието - време на войни, на голямата чумна епидемия - 1348г., покосила половината от населението на Европа, на религиозни конфликти и борби между отделните съсловия. Така успоредно с обществените и социални промени във феодална Европа се сменя и лицето на културата.