Симеоновият "златен век" - духът на възмогване

        

         Държавно-политически и културни идеи на цар Симеон

Европейската културология, в нейните публикации и на Изток, и на Запад, мисли и пише за средновековната култура на Балканите  като за византийска.

Широко популярна е хипотезата на акад. Дмитрий Лихачов за “трансплантацията” на византийска култура на българска почва.

Георги Гачев  изгражда концепцията за ускорено-сгъстеното развитие на културата на Балканите под въздействието на субстратната византийска култура.

В края на миналия век Надежда Драгова първа смело и аргументирано  заявява, че: след настаняването на славяните и прабългарите на Полуострова, балканската култура никога повече не е само византийска; византийската култура никога не е единствената форма на цивилизация на Балканите.

През този период политическата обстановка в Централна и Югоизточна Европа е изострена. Хан Борис подновява договорните отношения с Немското кралство. През 853 влиза в съюз с Великоморавия и френския крал Карл Плешиви срещу Людовик Немски. От своя страна немците се съюзяват с хърватите. България търпи военни поражения. Договорът с немците е възобновен и насочен срещу Великоморавия, която заплашва българското влияние по средния Дунав. През 855-856 год. избухва война с Византия, завършила злополучно за Борис.  В началото на 60-те год. На ІХ век се оформят два военно-политически блока, съобразно интересите на участващите в тях страни. Великоморавия е притисната между България и Немското кралство.

Великоморавският княз Ростислав, за да освободи страната си от немско културно и политическо влияние, провеждано в нея от немското духовенство, се обръща към Константинопол за мисионери-проповедници,  които да обясняват Христовото учение на народа му на славянски език.

Между 855 и 862 год. Константин Философ, наречен Кирил и брат му Методий, заедно с техни ученици, създават славянската писменост и полагат основите на славянската книжнина, която става динамичен обществен фактор, засягащ дълбоко духовния живот на цяла Европа.

Първите славянски книги, са на езика на солунските славяни, които спадат към българската езикова група.

Започва Великоморавската мисия на солунските братя, поставила началото на славянската културна цивилизация.

По същото време Борис поема обещание пред Людовиг Немски да приеме християнството като гаранция за здравината на българо-немския съюз. Българските действия не остават в тайна за Византия. Четиридесетдневно земетресение, неплодородната 863г., глада и болестите, стоварили се върху населението, помагат на Византия да разгроми Борис в една краткотрайна военна кампания. Князът е принуден да иска мир. Като предварителни условия за сключване на дълбок мир Византия иска от България да разтрогне съюза си с немците и да приеме християнството от Константинопол. Хан  Борис приема условията. Мирът е сключен.

Като гаранция за изпълнение на поставените условия българското пратеничество в Цариград бива покръстено. В началото на 864г. то се завръща  в Плиска заедно с един епископ и мнозина свещеници и монаси, които веднага се залавят с мисията си. Това историческо събитие намира широк отзвук във Византия и целия тогавашен свят. Раждат се много легенди. Според една от тях Борис-Михаил приема християнството под  влияние на сестра си, станала християнка по време на пленничеството си в Константинопол.            Друга разказва как Князът  поръчал на пленен монах-живописец да му нарисува ловни сцени, всяващи ужас. Монахът нарисувал сцени от Страшния съд, които разтърсили Борис и го накарали да прегърне Христовата вяра. Т.н. Солунска легенда приписва покръстването на българите на Кирил. Четвърта – на римския папа.

Де факто княз Борис покръства народа си по политически причини. Намираща се между две християнски сили – Немското кралство и Византия, България не би могла да разчита, според Ив. Лазаров,  на сигурен съюзник, докато е езическа държава. Според тогавашните етични норми неспазването на поети задължения и договори с езичници не се смятало за грях.

След потушаването на бунта на 52-мата боили срещу покръстването, Борис, който добре осъзнава, че покръстването обрича България да се върти в орбитата на византинизма, започва действия за   осигуряването  на автокефална църква на България. За тази цел той решава да възобнови политическия си съюз с Немското кралство и се обръща  към Рим за приобщаване на българската църква към папството.

На 13 .ХІ. 866г. към България потегля църковна мисия, начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. В края на същия месец тя бива посрещната в столицата от Борис-Михаил. Настаняването й в Плиска изостря и без това обтегнатите отношения Рим - Константинопол. Разпрата работи в полза на България и издига международния й авторитет.

В началото на 868г. папата отказва на Княза да назначи за архиепископ на България дякон  Марин. Отношенията са замразени. И двете страни очакват поредния Вселенски събор.

На 5.Х. 869г. в Цариград започва работата си VІІІ–ят Вселенски събор. Биват проведени 10 заседания. На последното – на 28.ІІ.870г., когато трябва да се закрие събора, се явяват българските пратеници, които поставят въпроса за българската църква.

На извънредно заседание на 4.ІІІ. 870г., чрез съборно решение, източните патриарси, които притежават числено мнозинство, дават на България архиепископ и автокефална църква. Това решение окончателно приобщава българската страна към семейството на християнските народи, в кръга на византийската църковно-културна общност. Това е т.н. “малка схизма”.

РЕШЕНИЯТА НА ОСМИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР СА ПОБЕДА ЗА БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ. Архиепископски център става столицата Плиска. Канонически българската църква е подчинена на Цариградската патриаршия, но това не означава, че патриархът може своеволно да се меси в нейните вътрешни работи.

В

края на 893 год, началото на 894 год. се провежда СЪБОР НА БЪЛГАРСКАТА ПЛЕМЕННА АРИСТОКРАЦИЯ, известен като Преславски събор, който взима четири важни решения:

1.           За княз е коронясан Симеон, третият син на Борис. Така е извършен де факто държавен преврат, чрез който Владимир – Расате е отстранен от престола, а с него и опитът за възвръщане на езичеството.

2.           Столицата е преместена от Плиска (свързвана с езическите времена) в Преслав.

3.           ГРЪЦКОТО БОГОСЛУЖЕНИЕ Е ЗАМЕНЕНО СЪС СЛАВЯНСКО.

Това решение довежда до замяна на византийското духовенство с българско и до избора на Климент Охридски за пръв “епископ на български език” и за “надзорник на третия дял на царството”, т.е. екзарх на Македония и Родопската област.

4. Започва процесът ПРЭЛОЖЕНИЕ КЪНИГ, поставил началото на славянското средновековно просвещение.

Програмата „Нов Птолемей“ – идея за културно съперничество с Византия

В предходната глава вече бяха обговорени византийската програма за християнизация и Симеоновата програма Нов Птолемей! Царят е наречен така от неизвестен автор на стихотворната възхвала^[1]:

Великият между царете цар Симеон,

възжаждал със желание пресилно —

той, мощният владетел, — да открие

познанията, скрити в дълбината

на тез труднодостъпни книги

и в мислите на многомъдрия Василий ,

заповяда на мене, немъдрия по знание,

да променя речта във друга форма,

но да запазя смисъла на мислите му.

Тях, сякаш и пчела трудолюбива

от всеки цвят отделен на Писанието,

събрал ги като във едничка пита,

излива ги, подобно на мед сладък

от своите уста пред първенците,

за да настави умовете техни.

Нов Птолемей като им се представи,

но не по вяра — по желание най-вече,

и поради сбирката от всички

божествени и многоценни книги,

с които, своите палати преизпълнил,

той си създаде вечна памет.

Отплатата на паметта за да получи,

то нека и душата му христолюбива

да има за възмездие венците

на мъжете святи и блажени

в непреходния век на вековете.

Вече стана реч, че в славистиката не се дооценява обстоятелството, че във Византия през IX в. библейските и евангелски книги по отношение на текста си все още не са напълно единни, че  Константин Философ и Методий проявяват подборно отношение към византийските образци, в които са съществували различия между типовете богослужебни книги.

Повтарям хипотезата на проф. Надежда Драгова, те текстът на Пространното житие ни дава възможност да предположим, че е възможно "Кирил и Методий да са сътворили първоначално литургиен новозаветен наръчник с по-общо съдържание, който освен евангелски откъси е включвал и откъси от Апостолските деяния и послания..."

Стигнахме до извода, че първоапостолите не са се отнасяли рабски към гръцкия текст, защото БОГОСЛУЖЕБНИТЕ КНИГИ СА ОРИЕНТИРАНИ ДА БЪДАТ ИДЕНТИЧНИ ПО СЪДЪРЖАНИЕ С ВИЗАНТИЙСКИТЕ, НО ПО ИЗКАЗ СА СЪОБРАЗЕНИ СЪС ЗАКОНИТЕ НА СЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК – СТАРОБЪЛГАРСКИЯ.

По този начин Кирило-Методиевата школа подготвя възможността славяните да възприемат богослужебните и богословските си книги като неотделим компонент на народната си култура. ИЗЖИВЯВА СЕ, ЗАЛИЧАВА СЕ ПРОГРАМИРАНАТА СУБОРДИНАЦИЯ и се подготвят културните програми на бъдещите духовни движения за усъвършенстване текстовете на Светото писание в славянска среда.

Във Византия по традиция и задължение християнските владетели имат като архетип Константин Велики.

Симеон преднамерено търси друг образец, за да демонстрира независимост от византийския свят. В същата епоха, когато Константинопол е Новият Рим, българският владетел изгражда модела на своята столица Преслав като Нова Александрия. Така славянската писмена култура се схваща като нов етап в разширяването на универсалната християнска цивилизация, а не като продукт на локално византийската.

Как може да се обоснове такава претенция, щом старобългарските книги имат за основа гръцките? Обосновката намираме в убеждението на старобългарските книжовници, че съвременната им гръцка Библиия е продукт на вековечни усъвършенствания. В полемичния трактат "О’писменех“ от  Черноризец Храбър, написан в Преславската школа, се акцентува, че гръцкият текст на Писанието е плод на „разпятие“ от Акила до Симах. С тези двама преводачи наистина са свързани двете тенденции на гръцкия библейски текст - преводът на Акила е от староеврейски от II в. и се оценява като буквалистичен; преводът на Симах също е от староеврейски, но се смята за най-изискан по изказ.  Става ясно, че старобългарските книжовници от IX в. имат точна научна информация за етапите и състоянието на библейските книги във Византия и затова си позволяват подборно и изборно отношение.

От друга страна, за основа на славянските книги Кирил и Методий избират Septuginta. (т.е. преводът, извършен от 70-те в Александрия) по редакция па презвитер Лукиан, която е официална не само за Цариградската, но и за Антиохийската църква. Septuginta се е възприемала като универсална книга, а не като византийска. От нея са направени няколко латински превода (II-III в.), няколко египетски коптски (III в.), епиопски (lV-V в.) готският превод на епископ Улфила (IV в.), на арменски и грузински (V в.), на арабски и др.  За тях съвсем точно знае Константин Философ и ги изтъква на диспута във Венеция като аргумент да бъде създадено и славянско богослужение.

Този аспект, недооценяван днес, е благоприятствал силно за развитието на старобългарската културна програма, според която славянските богослужебни книги ca нов израз на извършеното в Александрия преди 12 в. ОТКРИТО Е И БЪЛГАРСКО ПРЕДИМСТВО: Птолемеите са били езичници, а Симеон е по рождение християнин и сравняването му с тях е, както предупреждава старобългарския автор на похвалата, „не по вяра, а по рвение”. 

По времето на Симеон се предприема обновление на всички старобългарски книги, включително и наследените от Кирил и Методий. Засега в тях са разкрити като нов момент замяната на ненужните гърцизми със старобългарски думи и обновяване на синонимите. Това дело медиавистите наричат втора редакция на славянските богослужебни книги. Навярно, чрез тях се утвърждава окончателно и кирилската азбука, с която в България заменят глаголицата. Този редакционен труд, който още по-задълбочено славянизира книгите, се вписва в програмата "Нов Птолемей", защото тя се основава върху възгледа за многовековно и многоезично развитие на писмената човешка култура, познат ни от трактата "О’писменех“ от  Черноризец Храбър. Там в устояване на убеждението, че никой народ измежду класическите няма приоритет пред другите, се развива и идеята, че разпространението на Писанието на различни езици е всъщност процес на усъвършенстване. На възможния упрек, че Кирил не е „нагласил  добре" славянските книги, "понеже и сега още се нагласяват", преславският полемист припомня историята на гръцките преводи, различните им редакции, свързани с имената на Акил и Симах, от което проличава, че преславската редакция умишлено следва утвърденото от Симах направление.

В култа към Светите Седмочисленици се търси сакрализация на самочувствието, че сътвореното от Кирил и Методий, от Горазд и Ангеларий, на българска почва е било усъвършенствано и довършено от Климент и Наум (а може би и Сава?).

Съотнасяне на българския мит за Седмочислениците (в съпоставка и противопоставяне) на александрийските 70 мъже-преводачи на Писанието, свидетелства за системно налагане на идеята Птолемей и Александрия да бъдат архетипи за дейността на Преславския придворен книжовнически център.

На Балканите през IX век започва един процес, продължил до XIX, т.е. цяло хилядолетие: ИЗНАСЯНЕ НА ЦЪРКОВНИТЕ КНИГИ ОТ КЛАСИЧЕСКИТЕ ЕЗИЦИ И ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕТО ИМ НА ГОВОРИМИ. Това е една е от най-сложните културни програми, защото по нейна повеля ориентацията е да се открие нова из­разна система, задължена да постигне и стабилизира еквива­ленти за класическите книги на Писанието на всички равнища, не само на семантично.

Кириловият избор за принципите на ПРЭЛОЖЕНИЕ КЪНИГЪ се разгръща в средите на българските книжовници в осъзната те­ория на превода в началото на Х век. Намираме я изразена и в цитати от Псевдодионисий и в обобщение на конкретен пре­водачески опит. Така презвитер Йоан предупреждава за "неу­добство" т.е. невъзможност

''елинския рэчи ...словеса ихъ на словенскаго язика словеса прэла гати", поради което той се е придържан към смисъла - на разумъ смотряюще полагахомъ".

В посочения вече предговор към "Небеса", Йоан Екзарх пос­тулира своя подход и обобщава реалната си практика: (Пре­вод на К. Куев):

"Затова, братя, не придиряйте, ако намерите някъде не същата дума, тъй като в нея е вложен същият смисъл. Защото така казва св. Дионисий: "Неуместно е, смятам, даже и погрешно е, да се обръща внимание не на (чувствата?) и смисъла, а на думите"'. И не е правилно, ако поискат да разберат божественото слово да обръщат внимание само на го­лите звукове, а самото слово да не достига до слуха им, като остава отвън, и да не искат да знаят какво тази дума означава. И как е възможно с напълно равнозначни думи да се изказва (човек), като се държи за предметите и за (без смисъл} букви и непознати думи и да отминава вложения в тях смисъл, а да слуша само онова, което шуми на устата и на ухото... Моля ви, вие, които четете тези книги... да ме простите където мислите, че неправилно съм превел думите. Защото не вината може точно да се превежда елински език на друг. Същото е и с всеки език, когато се превежда на друг."

Издигането АВТОРИТЕТА НА СЪДЪРЖАНИЕТО, НА СМИСЪЛА НА СВЕТОТО ПИСАНИЕ, а не на словесния облик, спасява славянската, респективно и по-сетнешната балканска култура от сакрализация на текста в застинала езикова форма. Обратно – всяка нова духовна епоха се изявява и със сверяване на текстовете, с нова редакция или с нов превод. Тук само ще ги маркираме:

1. Кирило-Методиевите преводи - на първоучителите и
на цялата им школа.

2. Втора Преславска редакция, извършена в книжовния кръг на нар Симеон.

3. XIII - XIV в.   - редакцията на Евтимиевата търновска книжовна школа, основана на Светогорските ''сладки изводи" от края на XIII в.;

4. XVI век: преводи на нови езици - Дякон Кореси на румънски от старобългарски и Примож Трубар oт латински на славянс­ки. Адаптации на гръцки народен език: Н. Софианос и Й. Картано.;

5. XIX век - преводи на говорими езици: на сръбски език от Вук Караджич и на говорим български от Петко Р. Славейков.

Всички прояви целокупно потвърждават единен принципен подход: в преводите на богослужебните книги от класически езици на говорими за епохата - да се търси интегриращ смисъл, а не разграничаващ. Усилията са наследството да се възпроизведе по възможност най-адекватно и в новата интелектуална среда - модерната за епохата култура.  Богослужебните книги да ста­нат продължение на традиционната култура, осмислена в ис­торическа дълбина.

Така процесът ПРЭЛОЖЕНIЕ КЪНИГЪ, се утвърждава като МЕХАНИЗЪМ НА НАСЛЕДЯВАНЕ НА КУЛТУРНАТА ТРАДИЦИЯ НА РЕГИОНА ОТ СЪЩИЯ НАРОД, НО НА ДРУГ ЕЗИК. По тази причина той никога не е локално явление. Обратно - винаги е интегриращ процес: ло­кализиране на универсалното. В поддържането на този Кирило-Методиев принцип се осигурява непреходност на схваща­нето, типично за Балканите, че НЯМА НАРОДИ И КУЛТУРИ С ПРИО­РИТЕТ ПРЕД ОСТАНАЛИТЕ.

---

[1] Тази поетична творба е запазена само в три преписа, два от които се намират в началото и в края на Изборника от 1073 г. — Симеонов сборник, чийто оригинал не е запазен, но който е бил преписан и посветен на Киевския княз Святослав, като похвалата и в двата преписа е посветена на княз Святослав. Третият препис, принадлежащ на Кирило-Белозарския манастир, е запазил в Похвалата името на цар Симеон. Похвалата е владетелска ода, изградена от 27 стиха. Тя принадлежи към старобългарската декламационна поезия и е написана в 12-сричен стих. Похвалата е искрено, макар и не твърде съвършено словесно „приношение” за царя, чиято ерудиция е вдъхновила създателя й. Акцентът във възхвалните слова към цар Симеон пада върху неговото книголюбие. Назоваването градира качествата на владетеля: многоучен, учещ и любител на книгите. В този смисъл е и съпоставката с цар Птолемей, станал за византийците символ на ерудит и библиофил. Сравненията са традиционни за византийската императорска тема и показват, че авторът познава най-често срещаните словесни модели на този жанр. Поетичната структура е под влияние на една стихотворна похвала за император Василий I, имаща не само същия ритмичен строеж, но и същия брой стихове. За да спазва стиха, авторът на Похвалата усложнява синтаксиса й, без да може да постигне стройността на Азбучната молитва или на Прогласа към Евангелието.

В Похвалата са заявени принципите на отворения превод (на превода по смисъл) почти така, както ги намираме в предисловието към „Богословие” на Йоан Екзарх. В: http://macedonia.kroraina.com/zv/zv1_5.html