Въведение

      

     

Когато човек почувства вятъра на промените,

трябва да строи не заслон, а вятърни мелници.

Стивън Кинг

Основополагащата декларация от Болоня 1999г.  предлага на университетите интелектуално съревнование в „триъгълника на знанието”.

          В тези условия качеството на образованието се осигурява ЧРЕЗ ОБУЧЕНИЕ В КОМПЕТЕНЦИИ в „центрове на усъвършенстването”:  най-добрите вузове трябва да се обединят с най-силните изследователски институции и най-щедрите търговски партньори. В тези центрове ще процъфтява науката и към тях ще се стремят търсещите знания студенти. На тези центрове ЕС ще оказва специална подкрепа: „на всеки имащ ще му се даде и ще му се преумножи”.

Второстепенните университети следва да се обединят в „университетски колежи”, но не за прогрес на Знанието, а за РАЗВИВАНЕ НА ПРОФЕСИОНАЛНИ КОМПЕТЕНТНОСТИ.

На тях им се отрежда ролята на последна степен в средните училища, където „немобилното” мнозинство ще завършва обучението си с бакалавърска диплома. 

           ПОДЧИНЯВАНЕТО НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ НА ПАЗАРА  минава през стандартизация на водените университетски курсове, за да се получи една обща и еднаква „образователна услуга“, дефинирана в Европейската квалификационна рамка.

Услугата се състои в прилагането на привидно неутрални инструменти – като разделянето на обучението на три етапа (по 3, 5 и 8 години: бакалавър, магистър, доктор) за сметка на междинните дипломи; разбиването на образованието на модули, което върви заедно със създаването на системата на кредитите, които да могат да се „прехвърлят“ между европейските вузове. Тази система облагодетелства по условие мобилността на студентите (ала не на независимо кои, а само на избрания елит), но преди всичко свежда стойността на обучението единствено до неговото часово измерение. Тя облагодетелства най-вече усилената автономизация на висшите училища, окуражавани да се втренчат в собствените си ресурси, като създават катедри, спонсорирани от частни фирми, или като въвеждат постоянно повишаващи се такси за студентите. Накратко казано, става дума за нещо повече от хармонизация на съдържанието на образованието. Това наистина е  ПРОЕКТ с голям размах, ЦЕЛЯЩ ДА ПРЕОБРАЗИ УСЛОВИЯТА ЗА ПРОИЗВОДСТВО И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯ ТРУД,  да сведе ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ ДО СТАНДАРТИЗИРАНА УСЛУГА, осигурена от университетите, мутирали в конкуриращи се предприятия, водени от истински мениджъри, стремящи се да осигурят колкото може повече „професионализацията“ на студентите, вместо да култивират у тях критична мисъл. 

         Така описаната съвременна образователна ситуация, осъществяваща се на фона на активни иновационни процеси в социалната и икономическа сфери, поставя на преден план подготовката на учители от съвсем различен тип, способни да работят в иновационно развиващото се училище, с предприемачески дух да творят иновации, както и да инициират тяхното раждане, реализиране, мултиплициране.

      Идеологията на актуалното, за момента на говорене, педагогическо образование, го определя като „сфера на духовно производство”, чийто продукт са не просто човешките ценности, идеали и цели, но и развиването на педагогически умения, на интелектуалния и нравствен потенциал на бъдещия педагог;  способността му свободно да се ориентира  в сложни социокултурни обстоятелства; не само да обслужва актуалните педагогически технологии, но да участва и инициира различни иновационни процеси.

     
    Съвременните изследвания на различни аспекти на педагогическото образование (както на Запад, така и на Изток), са насочени към разрешаването на противоречия, характерни за висшето образование в контекста на „Европа на познанието”:

§  несъответствието между „академичното обучение”, основано на „знаниевия” подход и необходимостта на изхода на своето обучение, студентите да могат да демонстрират владеенето на професионални компетентности;

§  многопредметността на хуманитарното познание, необходимо за качествена подготовка на добри специалисти, и отсъствието на психолого-педагого-методическа интеграция, на хоризонтални и вертикални връзки между дяловете на това познание;

§  необходимостта студентите-бъдещи учители да станат субекти на професионална психолого-педагогическа работа и реалната им отчужденост от включване в „индивидуални образователни маршрути”;

§  несъвместимост между стереотипа на преподавателя във висшето педагогическо училище и въвеждането на компетентностния подход в обучението;

§  наличието на вариативни учебни пособия по психолого-педагого-методични и други модули и потребност от национална стандартизация на висшето педагогическо образование;

§  появяването на нови, динамични психолого-педаго-гически дисциплини и необходимостта от учебно-методическото им обезпечаване – с човешки ресурс и с технически средства.

           Подготовката на специалисти за образователната сфера е изследвана многоаспектно: ролята на учителя в обществото – методология за развитие на неговата личност (П.Белозерцев, П.П.Блонский, Н.В.Кузьмина, Ю.Н.Кулюткин, А.В.Мудрик, Г.С.Сухобская, Н.Ф.Талызина); усъвършенстване на учебния процес и професионалната подготовка на учителите (О.А.Абдуллина, Ю.К. Бабанский, В.П.Беспалько, З.И.Васильева, Ф.Н. Гоноболин, Э.А.Гришин, С.Б.Елканов, В.А.Кан-Калик, Н.Д.Никандров, В.А.Сластенин); въпросите на социализацията на личността и хуманизацията на педагогическото образование (К.А.Абульханова-Славская, Ш.А. Амонашвили, А.Г.Асмолов, А.А. Бодалев, Е.Н.Шиянов и др.); формиране у студените на готовност за осъществяване на различни видове педагогическа дейност (О.А.Абдуллина, Ю.П.Азаров, А.И.Мищенко, В.А. Ситаров, Л.Ф.Спирин и др.);  изследват се различните подходи за организация на учебния процес в педагогическите ВУ[1]: нормативно–методически (М.В.Гамезо, Р.А.Низамов, В.М. Юшков и др.); комуникационно-технически (М.А.Кантеник, Ю.Г.Круглов, О.П.Кузьменков, Ю.М. Кувыртанов и др.); структурно-логически (А.Н.Варнавский, П.Я.Гальперин, В.И.Загвязинский, В.А.Из-возчиков, И.И.Ильясов, И.Я.Лернер, А.М.Сохор и др.); кибернетически (Ю.К.Бабан-ский, П.Я.Гальперин, Е.С.Геллер, М.А.Данилов, А.М.Матюшкин, Е.И.Машбиц, А.И.Раев) и психолого-педагоги-чески (Б.В.Бирю-ков, З.И.Васильева, Н.Ф. Радионова, Л.И.Холина, В.Я.Якунин); новите тенденции за развитие визират прехода от „знаниева” към личностно-ориентирана парадигма”, т.е. изграждане на компетентности (Е.В.Бондаревская, С.Г.Вершловский, В.В.Гор-шкова, О.С.Гребенюк, В.С.Ильин, В.А.Сластенин, А.В.Кирья-кова, И.А. Колесникова, А.К.Маркова, В.В.Сериков, Н.Ф.Радионова, Е.И. Шиянов и др.).

          Както е известно, огромна е ролята на хуманитарното познание, за сътворяването на един добър учител.  Студентът-педагог трябва да бъде научен да познава себе си (micro космоса) и другите (macro космоса); да познава, да може да контролира и ръководи социално-психологическите закономерности  на човешките взаимоотношения. За тази цел той трябва да има и да може да демонстрира психолого-педагогически компетентности: за проектиране и конструиране на учебния процес; компетентности да организира и мотивира за работа ученици от различни възрастови групи; комуникативни и лидерски умения и т.н.

Наложително е в педагогическите факултети всички модули на учебния процес практически „да работят” за изграждането на професионални компетентности, а не за трупане на знания и развиване общата култура на студентите.

      През последните години става все по-актуална компаративистичната концепция, наричана „професиология”. Тя интегрира комплекс от знания за отделните професии (възникване, дейностна характеристика, професионална ориентация, професионално образование, професионална реализация).

   В правната рамка, обслужваща българското висше образование, учителската професия все още не е сред „регулираните професии”.  Процесът Болоня се стреми да хармонизира учебните програми в системата на висшето образование, а студентите от т.н. педагогически специалности са обучавани да обслужват средното образование в страната, в която са получили бакалавърска диплома. 

Знанието винаги е било ВЛАСТ!!!  
Затова обучението на студентите, които са избрали да подготвят за пазара на труда човешкия ресурс на нацията, винаги е било държавен ангажимент. Днес, в условията на демографски срив, характерен за цяла Европа, вече е наложително образоването да бъде национален приоритет на държавната политика. 

Реалната реформа в образованието може да стане факт, АКО СЕ ПРОМЕНЯТ ХОРАТА, участващи в учебния процес – учителите, родителите, студентите, учещите през целия живот; ако те приемат, въведат и използват компетентностния подход в работата си.

Университетските преподаватели трябва да изградят у самите себе си „способност да установяват ВРЪЗКА МЕЖДУ ЗНАНИЯТА И СИТУАЦИЯТА, да НАМИРАТ ПРОЦЕДУРА ЗА РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМА“.

Библейската притча разказва, че Йехова оставил евреите 40 години да се лутат в пустинята, докато умре и последният, роден в робство. Според Лисабонския договор през 2020 година в Европа ще са нужни два милиона учители. „Старата  генерация” ще предаде поста си.  Онези, които ще застанат на тяхно място – студентите от различните педагогически специалности, освен със знания в областта на науката, която ще преподават, трябва да са СПОСОБНИ ДА ДЕМОНСТРИРАТ ключови компетенции, свързани с умения за междуличностно общуване, умения за публична реч, умения за професионална комуникация, социални компетенции, умения за работа в екип и т.н. Тези умения обслужват всяка социална ситуация, която ги ползва и обогатява. Затова ги наричат и трансверсални компетенции. Те развиват у човека, който ги има предприемачески нагласи,   защото той е инициативен, с креативно–иновативно мислене, може да анализира ситуации и да прави прогнози.  Той е активен член на гражданското общество, човек живеещ в мир със себе си и общуващ с Другите.  Той е човекът получил стандартизираната стока „висше образование”, чието притежаване му е дало възможност да се реализира пълноценно на пазара на труда, успял е да стане ергономичния учител на бъдещето.