2. Релацията професионално познание – практическо познание

 Според познавачите (Герджикова, Н., 1997г.) съществуват пет концептуални ориентации към съдържанието на ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА НА СТУДЕНТИТЕ:

§  Академична;

§  Практическа;

§  Технологична;

§  Персоналистка;

§  Критично – социална.

    В съвременното педагогическо образование у нас доминира академичната концепция, която поставя акцент върху преноса на знания, а идеалният учител е този, който води учениците си към висшите свери на научното познание по своя предмет. Усвоява се „чистата наука” и „струк-турата на съответната дисциплина”, правят се опити за обвързване на специалната подготовка с потребностите на практиката, но в крайна сметка основната цел на студентите е да заучат фактите в съответната научна област, за да си вземат изпита, а не да придобият умения какви техники, стратегии и методи да използват, как да ги използват и да могат да мотивират употребата на определена техника, стратегия, метод при преподаването на конкретна учебна единица.

     Практическата ориентация дава предимство на „опита като източник на познание за самото преподаване и за изучаването на преподаването”. Професионалните знания се овладяват по „пътя на чиракуването” – „ученето чрез правене”. Важно средство за подготовка на студентите са практическите проблеми – казусите, създадени от реалния училищен живот, за чието решаване се изискват познания във всички области – специална, психологическа, социологическа, философска, педагогическа.

    Технологичната ориентация е усъвършенстван вариант на практическата. Професионалното учене се свързва с опознаване на закономерностите, на общовалидното в обучението и с изпълнението на действия, препоръчани от научните изследвания. Съдържанието на педагогическото образование се опира на резултатите от експерименталната работа и на формулираните от изследователите критерии за ефективно поведение на учителите.

       В съответствие с това разбиране за професионалното учене, учителят като субект има две възможности:

1) да бъде „техничар”, т.е. човек който добре владее и прилага основни преподавателски техники и стратегии на преподаване. 

2) да е „конструктор”, т.е. човек, който умее да преценява ситуацията, да взима решение, да преодолява конфликти благодарение на предварително овладените стратегии и техники на преподаване. Според К. М. Борман са известни три варианта за организиране на педагогическото образование от този тип: тренингов, рационален и модел на педаго-гическата компетентност.

          Предвид целите на настоящето изследване ще се спрем на третият модел, при който учителите знаят какво трябва да усвои ученикът (приетите през 2002г. ДОИ) и по какви критерии ще се измерват неговите постижения (професионализмът на учителя се оценява в 6 сфери: планиране на дейността, насочване на учениковите изяви, организиране на преподаването, представяне на конкретното предметно съдър-жание, характер на комуникацията, проверка и оценка на знанията).

          Негативизмът на технологичната ориентация идва от факта, че се извеждат на преден план „външно дефинирани критерии за ефективност”, пренебрегват се „вътрешните”, неконтролируеми епизоди в процеса на обучение. Осъзнаването на този недостатък е причина за обособяването на персоналистката концепция за съдържанието на педагогическото образование. Искреното, задълбочено и непрекъснато обогатяване на педагогическото взаимодействие е мерило за професионализма на бъдещия учител. Мисълта на А. Комбас: „Добрият учител е първо и преди всичко личност, уникална личност”, е ръководен принцип за привържениците на хуманистичната психология и педагогика. Според тях главната задача на учителя е перманентното опознаване на учениците като индивидуалности и създаване на условия за тяхното саморазгръщане.

        В резултат на младежките вълнения през 60-те години на миналия век се заражда социално-критичната концепция, която интерпретира образованието като инструмент за преодоляване на социалните и класови противоречия. От миналото образованието трябва да се обърне към настоящето и бъдещето. Чрез своята теория за връзката между познавателния и практическия интерес в обществото Ю. Хаберман създава идеологията на „новото педагогическо образо-вание”. Появяват се понятията „критична педагогика”, „еманципативно обучение”, „права на ученика”, „прог-ресивно образование”. От учителя се очаква по висока сензитивност към проблемите на отделния ученик и на обществото; приема се, че той може да въздейства интуитивно или съзнателно чрез познанието и личния пример, да поставя въпроси и да търси техните отговори заедно с учениците и родителите.

   В пряката си педагогическа дейност всеки учител използва познания от областта на дидактиката, педагогиката, психологията, социологията, методиката и т.н. Пристъпвайки към решаването на възникнал проблем всеки използва комплекс знания и умения, които са персонални и често неосъзнавани. Така възниква професионалното познание, в което се смесват разбиране и действие; научното познание се преобразува в максими за преподавателя. Ако теорията е „знанието за външното”, а практиката „знание в самото себе си” (Й. Кант) то хармонизирането на двете сфери е възможно само с участието на субекта, способен да възприема и използва двата типа познание. Смесването им води до появата на т.н. практическо или професионално познание. Ето защо професионалното познание се възприема като синоним на практическото познание, т.е. на знанието „как да действам тук и сега”.